Вера Вутова - Островът и неговите загадки

През 1598 г. на смъртния си одър, Тойотоми Хидейоши дава последното си разпореждане — след смъртта му страната да се оглави от Регентски съвет на петте най-силни феодали, който да управлява от името на невръстния му син, петгодишния Хидейори. Тази заповед поставя най-могъщия сред феодалите-регенти Иеясу Токугава — 1542–1616 г. пред съдбоносната дилема — или да си осигури абсолютно превъзходство чрез решителни действия, или да изчаква удобен момент, за да се справи със своите съперници. Токугава избира първия вариант. Така се стига до историческата битка при Секи-гахара на 21 октомври 1600 година между войските на двата враждуващи лагера — феодалите от западните провинции, водени от Мицунари Ишида и феодалите от източните провинции, водени от Иеясу Токугава. Изходът от битката е победоносен за Токугава, като му осигурява абсолютна върховна власт и титлата „шогун“, която той приема от императора през 1603 година. Този талантлив военен стратег, храбър пълководец и забележителен държавник, една от най-значимите фигури в историята на Япония, се явява първообраз на Торанага в романа „Шогун“. Предвидлив и трезв държавник, Токугава само две години след като си осигурява титлата „шогун“ я предава на сина си Хидетака, но фактически до края на живота си запазва правото да взима върховни решения. Синът и внуците на Иеясу Токугава продължават традицията на предаване на шогунската титла приживе — акт, извършван с благословията на императора. Така шогунатът се утвърждава като наследствена форма на държавна власт, монопол на фамилията Токугава, която управлява в продължение на 250 години. Събитията, започнали в Секигахара, завършват петнадесет години по-късно с нападението на Токугава срещу замъка в Осака, където е седалището на Регентския съвет. След завземането на замъка Токугава фактически поема контрола върху цялата страна и премества военно-феодалното правителство „бакуфу“ в малкото рибарско селище Йедо — днешно Токио — като така поставя основите на бъдещата столица на Япония.

Шогунатът съсредоточава в обсега на своите права и контрола върху трите стълба на японското феодално общество — императорския двор, автономните феодални владетели и църквата, както и върху техните взаимоотношения. Чрез тях той поставя в свое подчинение всеки поданик на императора, всяко парче земя в страната. Независимо от абсолютния и наследствен характер на шогуната Токугава, управлението на страната не е негово суверенно право. Императорът е този, без чиято благословия шогунът не може да поеме функциите на върховен управител на Япония. Така, завоалирана като институция, която функционира по волята на богоизбрания властелин, шогунската династия Токугава узаконява неприкосновеността на своята власт. Императорът по същество е лишен от каквито и да било политически функции и отговорности. Той притежава единствено суверенното право да назначава шогуна и си запазва религиозните функции на посредник между Небето и Земята, между божествените си предци и простосмъртните си поданици. Потомъкът на боговете се оказва в ролята на затворник при шогуната, а неприкосновената му власт е само проформа. Но за да се поддържа неговият мним авторитет, шогунът и подчинените му разговарят е монарха и неговите приближени в императорския двор в най-вежливия стил, наложен в социалното разслоение на японския език.

През 1615 година Токугава издава Закона за военно-феодалните владетели, с който поставя „независимите“ феодали в пълна политическа, военна и административна зависимост от централното правителство. Отнемат се правата на феодалите да придвижват войски извън границите на своите владения, да влизат в политически съюзи помежду си, да се женят без съгласието на шогуна, да поддържат повече от един замък във владенията си, да секат монети, да влизат в преки контакти с императорския двор или с чужденци, да строят големи кораби. С тези добре обмислени мерки, недопускащи никакви компромиси с относителната независимост на феодалите, Токугава успява да елиминира всички възможни източници на опозиция от страна на феодалите срещу централната власт, както и на евентуални конфликти между самите тях, и да гарантира по-нататъшното мирно съществуване на страната.

Политическото стабилизиране и умиротворяване на Япония под единната власт на шогуна се отразява благотворно на културата. Процъфтява чаеният ритуал, но не в неговата изконна простота, а в пищността и показността, чийто ревностен ценител е Тойотоми Хидейоши. Нараства търсенето на предмети, необходими за чайната церемония, като керамични и порцеланови съдове и украшения. Усъвършенствува се керамичният занаят, полага се началото на производството на порцелан, чиято техника е заимствувана от Корея. На почит е и изкуството на аранжиране на цветя, „икебана“, и на японските градини — необходим интериор и среда за чаения ритуал. Символи на разкоша и мощта на този период са дворците Адзучи край езерото Бива и феодалният замък в Осака — образци на грандиозна за времето си архитектура.