Мелиса Круз - Островът на изгубените

Имало едно време, във времето след „и заживели щастливо", а може би дори след след „и заживели щастливо", когато всички злодеи на приказния свят били прогонени от Съединените щати на Аурадон и затворени на Острова на изгубените. Там, под предпазен купол, който държал магията далеч от тях, ужасните, злите, лъжливите, проклетите и истински зловещите били прокълнати да живеят без своята сила.

Крал Звяр обявил, че заточението им е за вечни времена.

Вечните времена, оказва се, траят доста дълго. По-дълго, отколкото може да спи една омагьосана принцеса. По-дълги са от златните коси на девойка, затворена в кула. По-дълги от цяла седмица в образа на жаба и със сигурност по-дълги от времето, което едно момиче е в състояние да прекара, очаквайки принцът най-сетне да сложи на крака й онази стъклена пантофка.

Да, вечните времена траят дълго, много дълго.

По-точно казано, десет години. От десет години онези легендарни злодеи са затворени на скалистия остров.

Е, добре, ще кажете, че десет години не са чак толкова дълго време. Но за тези магьосници и вещици, за подлите везири и вещерите, за злите кралици и още по-злите феи това е присъда, по-лоша от самата смърт.

(Между другото, някои от тях били върнати от Отвъдното, преди да ги затворят, така че, хм, те поне със сигурност не преувеличават.)

Без могъщите си сили, които им помагали да властват, да хипнотизират, да тероризират и да заплашват, да създават гръмотевични облаци и да развихрят светкавици, да си променят формата, да лъжат и да манипулират хората и да получават всичко, което поискат, злодеите били принудени да водят тежък живот. Прехранвали се с продажбата на всякакви боклуци и отпадъци, ядели също такива боклуци и отпадъци, не можели да уплашат никого, освен верните си слуги, и се крадели един друг. Дори на тях самите вече им било трудно да си представят, че някога са били силни и могъщи, че са раздавали отровни ябълки на девойки, крали са гласовете на русалки, завземали са чужди тронове и са разговаряли с магически огледала.

Сега били всичко друго, ала не и силни. Сега били обикновени. Обичайни.

Смеем ли да го кажем? Скучни.

Ето защо всички на Острова изпаднали във възторг от поканата за уникално събитие: страхотно веселия рожден ден на една шестгодишна принцеса. Страхотно, разбира се, има друго значение за сбирщина безсилни бивши злодеи, затворени на остров под купол.

Както и да е, празненството си е празненство.

Точно това празненство било най-великолепното, което Островът и неговите жители били виждали, и разказите за варварското му величие и безобразна разточителност щели да пребъдат през вековете. Това било празненство на празненствата, бляскаво събитие, което превърнало порутения пазар в центъра на Острова и разнебитените витрини на магазинчетата около него в мрачна, но красива детска площадка, пълна с призрачни фенери и трепкащи свещи.

Седмици преди събитието ято лешояди били обиколили Острова, за да оставят покана на всеки мръсен праг и пред всяка порутена колиба, за да може всеки злодей там да вземе участие във вълшебното, страхотно празненство.

Всеки злодей на Острова, с изключение на една особено зловредна фея.

Дали поканата й се била изгубила във ветровете, които брулели Острова, и била станала на парченца, или пък самите гладни лешояди я били унищожили, или пък - о, ужас! - изобщо не била написана с претенциозния почерк на изпращачката, както някои подозирали, никога не ще узнаем.

Резултатът, независимо от причината, бил същият.

Далеч над покривите на гъмжащият от хора пазар, облегната на балкона на стаята си в замъка, шестгодишната Мал подръпнала няколко кичура от виолетовата си коса и свила устни, докато гледала мрачното и толкова желано празненство долу. Поне колкото успявала да види от тук.

Видяла миниатюрната принцеса, най-красивата на света (или поне на Острова), седяща на паянтовия си трон с коса по-синя от океана, очи по-тъмни от нощта и устни по-розови от розите. Косата й била сплетена на красива рибена кост и тя не спирала да се смее на чудесата, които й показвали. Принцесата имала очарователен смях, който така омагьосвал, че усмивка се появила дори на лицето на високомерната лейди Тримейн, същата онази, чиито планове да ожени дъщерите си за Чаровния принц се били провалили. Свирепият тигър Шир-Хан направо мъркал като котенце, а капитан Хук се съгласил в името на доброто старо време да си пъхне главата между челюстите на крокодила Тик-Так само за да развесели принцесата и да чуе отново сладкия й смях.