Мелиса Круз - Островът на изгубените

Замъкът беше и дом на две не много малки зли феи.

Мал съблече пижамата си и нахлузи кожено яке, съшито от различни парчета кожа в лилави нюанси, с малко розово на единия ръкав и също толкова малко зелено на другия, и чифт протъркани джинси с цвят на зряла слива. Внимателно сложи ръкавиците си без пръсти и завърза очуканите си кубинки. Съзнателно избегна да поглежда в огледалото, но ако го беше направила, щеше да види едно дребничко, красиво момиче със зло пламъче в пронизващо зелените очи и бледа, почти прозрачна кожа. Хората все повтаряха колко прилича на майка си, най-често в мига, преди да хукнат надалеч с писъци. Мал обожаваше този ужас, даже нарочно го търсеше. Сега разреса люляковите си къдрици с пръсти, взе една тетрадка и я пъхна в раницата заедно с няколко цветни спрея, без каквито никъде не отиваше. В края на краищата градът нямаше сам да се нашари с графити, нали така? Е, в един идеален магически свят сигурно би могъл, но този свят не беше такъв.

Понеже в кухнята, както обикновено, нямаше нищо за ядене, а в хладилника стояха само няколко стъклени буркана, пълни с очни ябълки и какви ли не плесенясали течности с неясен произход - доказателство за неспирните усилия на Злодеида да забърква магически отвари и заклинания както преди, Мал се запъти към „Помийната яма" отсреща, за да закуси.

Разгледа менюто обстойно: кафе, черно като душата, кафе с вкиснало мляко, мухлясала овесена каша с гнили ябълки или кафяви банани - по избор, и изветряло мюсли, което се предлагаше или сухо, или с вода. Никога нямаше голям избор. Храната, или по-точно остатъците, идваха от Аурадон. Онова, което снобите в кралството не желаеха, идваше тук, на Острова. Остров на изгубените ли? По скоро Остров на огризките. Не че някой имаше нещо против. Сметаната и захарта, пресният хляб и сочните плодове бяха все неща, които те размекват. А Мал и останалите заточеници предпочитаха да си останат наострени и корави и отвън, и отвътре.

- Какво искаш? - попита начумереният гоблин, който я чакаше да поръча. В миналото тези гнусни създания бяха войници в мрачната армия на майка й, изпратени по всички посоки на света да открият една скрита принцеса. Сега единствените им задължения бяха да правят кафе, горчиво като сърцата им, и да го поднасят в три разновидности: голямо, двойно и огромно. Единственото забавление, което им бе останало, се състоеше в нарочно грешното изписване на имената на клиентите по чашите им. (Всъщност шегата оставаше за сметка на самите гоблини, защото почти никой не можеше да чете гоблински, не че имаше значение.) Те не спираха да се оплакват, че верността им към Злодеида им е докарала това заточение, и всички знаеха, че пишат молба след молба до крал Звяр да им даде амнистия, като се позоваваха на далечните си родствени връзки с джуджетата.

- Обичайното и бързичко - поръча Мал и забарабани с пръсти по тезгяха.

- Да сипя ли малко едномесечно мляко?

- Да ти приличам на някого, който обича вкиснато мляко? Дай ми най-силното и най-черно кафе, което имаш. Тук да не ти е Аурадон?

Сякаш гоблинът беше видял съня й, от мисълта за който й се догади.

Гърбавото създание изръмжа, почеса се по пъпчивия нос и й бутна една чаша, пълна с мътна течност. Тя я сграбчи и изтича навън, без да плати.

- ТИ, МАЛКА ГАДИНО! ДРУГИЯ ПЪТ ТЕБ ЩЕ СВАРЯ ВМЕСТО КАФЕ! - развика се гоблинът.

Тя се изкиска.

- Само ако ме хванеш!

Гоблините все не можеха да се научат. И принцеса Аврора не бяха успели да открият, защото тъпаците през всичките осемнадесет години бяха търсили бебе. Нищо чудно, че Злодеида непрекъснато бе ядосана. Толкова беше трудно да се намери качествена помощ напоследък.

Мал продължи по пътя си, като се поспря веднъж да се ухили злобно на един плакат с крал Звяр - с вечно глупавата му жълта корона и широка усмивка, -който призоваваше жителите на Острова ДА БЪДАТ ДОБРИ! зАщОТО ТОВА Е ДОБРЕ ЗА ВАС! Направо да ти се догади, да не говорим, че беше зловещо, поне в очите на Мал. Може би пропагандата от Аурадон влизаше под кожата й, затова беше сънувала как се развлича край някакво вълшебно езеро с някакъв претенциозен принц. От мисълта отново потръпна. Отпи голяма глътка от силното, горещо кафе. Имаше вкус на кал. Идеално.

Както и да е, трябваше да направи нещо по въпроса с плаката, който висеше на стената като сопол. Извади спрейовете и нарисува мустаци и брадичка на краля, след което задраска идиотското му послание. Точно крал Звяр ги беше затворил на този остров. Този лицемер. Е, и тя имаше няколко послания за него, чиято основна идея бе отмъщението.