Мелиса Круз - Маскарад

„До такава степен сме свикнали да носим маска пред другите, че накрая самите ние не сме наясно кое е истинското ни лице.”

„… това, което съм, се превръща в нещо друго... Сянката е хвърлена... “

Гълъбите бяха превзели площад „Сан Марко“. Бяха стотици - дебели, сиви, тумбести - и тихо кълвяха трохи от сфолиателе и пане ува , които безгрижните туристи им хвърляха. Беше пладне, но слънцето се криеше зад облаците и градът изглеждаше мрачен и потиснат. Гондолите бяха завързани на кейовете, празни, с отпуснати гребла, в очакване на клиенти, които не бяха пристигнали. Беше отлив, както личеше от следите по фасадите на сградите, които бележеха по-високата линия на водата при прилив.

Скайлър ван Алън подпря лакти на паянтовата маса и положи глава в дланите си, така че брадичката й остана скрита в огромното поло. Тя беше вампир със синя кръв, последната издънка на рода Ван Алън - много изтъкната нюйоркска фамилия, чието влияние и благотворителна дейност бяха допринесли много за изграждането на днешен Манхатън. Преди години името Ван Алън беше синоним на сила, могъщество и влияние. Но това бе някога. Семейните богатства се бяха стопили и сега Скайлър броеше всеки цент, вместо да харчи безразборно. Черният й пуловер с поло яка, който стигаше до бедрата й, срязаният клин, грейката и захабените ботуши бяха като купени от магазин за дрехи втора употреба.

Всяко друго момиче би изглеждало като клошарка в подобно облекло, но Скайлър приличаше на кралска особа в него -- то само подчертаваше нежните й черти. Бялата й кожа, дълбоко разположените й небесносини очи и буйната й синьо-черна коса я правеха поразително, невъзможно красива. Притежаваше умопомрачителна усмивка, макар точно тази сутрин шансът тя да се появи бе много малък.

- Хайде, дай го малко по-ведро - каза Оливър Хазард-Пери и отпи от еспресото. - Каквото и да стане или пък да не стане, все пак сме на нещо като почивка. А и градът е невероятен, нали? Признай, че да се размотаваш из Венеция е сто пъти по-яко, отколкото да висиш в кабинета по химия.

Оливър, най-добрият приятел на Скайлър още от детството, беше висок и слаб младеж с небрежно спусната коса и топли лешникови очи. Той беше неин довереник, съучастник в делото, с което се беше заела, и, както бе научила едва наскоро, неин помощник - традиционен асистент на вампира, нещо като високопоставен служител. С негова помощ успяха да стигнат от Ню Йорк до Венеция за много кратко време, след като Оливър убеди баща си да го придружат по време на командировката му в Европа.

Въпреки ободрителните думи Скайлър остана намръщена. Беше последният им ден във Венеция, а все още не бяха открили нищо. Утре щяха да се върнат в Ню Йорк с празни ръце. Пътуването щеше да бъде пълен провал.

Тя започна да отлепя внимателно етикета на минералната си вода „Сан Пелегрино“, като гледаше да не го скъса. Не й се искаше да се предава толкова лесно.

Преди около два месеца баба й Корделия ван Алън беше нападната от среброкръвен - смъртен враг на вампирите. От нея Скайлър научи, че както вампирите, така и среброкръвните са паднали ангели, обречени да прекарат вечния си живот на Земята. Но за разлика от синьокръвните среброкръвните се бяха заклели във вярност на прокудения небесен принц Луцифер и бяха отказали да спазват Кодекса - набор от правила, за които вампирите таяха надежда, че ще им помогнат да се върнат в Рая.

Корделия беше официалният настойник на Скайлър. Девойката не познаваше родителите си. Баща й беше починал още преди да се роди, а майка й изпаднала в кома малко след раждането. През цялото си детство Корделия бе сдържана и дистанцирана с нея, но беше единственото семейство, което Скайлър някога бе имала, и за добро или зло момичето я бе обикнало.

- Беше сигурна, че той ще е тук - заяви Скайлър, докато хвърляше трохи на насъбралите се под масата й гълъби.

Повтаряше го, откакто пристигнаха във Венеция. Нападателят рани Корделия смъртоносно, но преди да напусне тялото си (синьокръвните се прераждаха непрекъснато), тя бе обяснила на Скайлър колко е важно да намери изчезналия си дядо Лорънс ван Алън, за когото се смяташе, че е открил начин да победи среброкръвните. С последния си дъх Корделия й каза да отиде във Венеция и да претърси улиците и каналите на града в опит да го намери.