Мелиса Круз - Маскарад

Но Луцифер и неговите легиони открили, че ако вместо върху човек изпълнят ритуала върху друг вампир, придобиват неимоверна мощ. Червенокръвните притежават жизнените сили само на едно същество, докато вампирите с целия си бастион от знания, придобити благодарение на безсмъртието и многобройните си прераждания, имат далеч по-богата кръв. Среброкръвните поглъщаха знанията и спомените на вампира заедно с кръвта му, превръщайки го в роб на лудостта си. Среброкръвният е съвкупност от много същества, събрани завинаги в една телесна обвивка.

Чарлс Форс се намръщи.

- Среброкръвните бяха прогонени. Не е възможно да са се завърнали. Има друго обяснение за случилото се. Комитетът разследва...

- Комитетът не прави нищо! И ще продължи да не прави нищо! - извика Скайлър.

Тя знаеше версията на Чарлс Форс. Синьокръвните бяха спечелили последната битка в Древния Рим срещу легионите на Луцифер, тогава прероден в безумния император Калигула, когото Чарлс Форс лично пратил в Ада със златния си меч.

- Както искаш - въздъхна той. - Не мога да те спра да идеш във Венеция, само че трябва да те предупредя, че Лорънс не е и на половина толкова способен, колкото на Корделия й се искаше.

Той вдигна брадичката й, а тя го погледна предизвикателно.

- Трябва много да внимаваш, дъще на Алегра - каза той по-меко.

Скайлър потръпна от спомена за докосването му. През последните две седмици не се случи нищо, което да опровергае думите му. Може би тя просто трябваше да спре да задава въпроси, да се върне в Ню Йорк и да бъде добро момиче. Добра синьокръвна. Да не поставя под съмнение мотивите и действията на Комитета и единственият й проблем да бъде какво да облече на предстоящия Бал на Четиристотинте.

Тя отметна кичур коса от лицето си и погледна умолително своя приятел. Оливър й беше предан и я подкрепяше безусловно. Беше рамо до рамо с нея през цялото изпитание, особено в ужасните дни непосредствено след погребението на баба й.

- Знам, че е тук. Чувствам го - заяви Скайлър. - Иска ми се да не трябваше да си тръгваме толкова скоро.

Тя върна обратно на масата бутилката, след като отлепи изцяло етикета й.

Сервитьорът пристигна със сметката и Оливър му подаде кредитната си карта, преди Скайлър да успее да протестира.

Решиха да хванат гондола за последната си обиколка на града. Оливър помогна на Скайлър да се качи, после двамата се облегнаха едновременно на плюшените възглавници, при което ръцете им се докоснаха.

Скайлър се отдръпна съвсем леко и изпита необяснимо смущение от физическата им близост. Не й се беше случвало досега. Винаги се бе чувствала комфортно в компанията на Оливър. Израснаха заедно като деца; плуваха голи в езерото зад къщата на баба й в Нантъкет и спяха притиснати един до друг в общ спален чувал. Бяха като брат и сестра, но наскоро тя откри, че реагира на присъствието му с непознато смущение, което не можеше да си обясни. Сякаш една сутрин се е събудила и е осъзнала, че освен неин най-добър приятел Оливър е и млад мъж. При това доста хубав.

Гондолата се откъсна от брега и бавно потегли. Оливър правеше снимки, а Скайлър се опитваше да се наслаждава на гледката. Но колкото и да бе красиво, тя не можеше да потисне чувството на отчаяние и безпомощност. Ако не намереше дядо си, какво й оставаше? Като изключим Оливър, тя беше съвсем сама на света. Беззащитна. Какво щеше да стане с нея? Среброкръвният, ако изобщо е бил такъв, вече я нападна два пъти. Тя притисна ръка към врата си, сякаш за да се предпази. Кой знае кога ще се появи отново... И дали убийствата ще спрат, както от Комитета се надяваха, или ще продължат, както тя подозираше, докато изчезнат всички до един?

Скайлър потръпна, макар да не беше студено. Погледна към брега и забеляза някаква жена да излиза от една сграда. Жена, която й изглеждаше странно позната.

Не може да бъде, помисли си Скайлър. Не е възможно. Майка й беше в кома, в болнична стая в Ню Йорк. Няма начин да е в Италия. Или пък може? Имаше ли нещо, свързано с Алегра, което тя все още не знаеше?

Сякаш чула мислите й, жената погледна право към нея.

Беше майка й. Без никакво съмнение. Жената имаше същата нежна руса коса като Алегра, аристократичен нос, остри скули, същата гъвкава фигура, същите зелени очи.

- Оливър, това е... О, Боже! - възкликна Скайлър и го задърпа за якето, като сочеше трескаво към брега.

- А? - обърна се той.

- Тази жена... Мисля, че това е... майка ми! Там!

Скайлър продължаваше да сочи, докато фигурата изчезна в тълпата пред Двореца на дожите.