Мелиса Круз - Маскарад

Този път лодки не се виждаха. Беше почти краят на ноември и езерото беше съвсем пусто. По земята имаше скреж и Блис усети хлад във вените си. Започна да трепери.

- Ще ти мине. Кръвта ти ще се затопли, не се тревожи. Вампирите не могат да измръзнат.

Отново този глас.

Блис Люелин беше от Тексас. Това беше първото нещо, което казваше при запознанство - „Аз съм от Тексас“. Сякаш информацията за родното й място обясняваше всичко за нея - акцента, огромната къдрава коса, петкаратовите диамантени обеци на ушите. Това беше и начин да запази спомена за любимия си роден град и живота там, който й се струваше все по-далечен. Сега бе просто поредното красиво момиче в Ню Йорк.

В Тексас Блис изпъкваше неимоверно. Беше висока един и седемдесет и пет (а ако броим и буйната й къдрава коса, стигаше един и осемдесет), страхотна и безстрашна. Единствената мажоретка, която можеше да изпълни задно салто от върха на пирамида от петдесет души и да се приземи на крака върху меката трева на футболното игрище. Преди да разбере, че е вампир и подобни физически умения са присъщи за вида й, тя отдаваше успехите си на късмет и много тренировки.

Живееше с родителите си в просторно имение в предградията на Хюстън и ходеше на училище с луксозния ретро кадилак кабрио на дядо си, с истински бизонски рога на гюрука. Баща й обаче беше израснал в Манхатън и след успешна политическа кариера в Хюстън се кандидатира и спечели сенаторското място в Ню Йорк.

След живота в Хюстън за Блис беше много трудно да се настрои към трескавата атмосфера на Голямата ябълка. Блис се чувстваше неловко на лъскавите партита и в нощните клубове, на които я влачеше Мими Форс, самообявила се за нейна най-добра приятелка. Блис обичаше да прекарва вечерите с бутилка ликьор, няколко приятелки и интересен филм, например „Тетрадката“. Това й беше достатъчно, за да е щастлива. Никак не обичаше да се влачи по клубове и да се чувства излишна, докато Мими се забавляваше.

Но животът й напълно се промени, когато срещна Дилън Уорд - момчето с тъжно лице, черни очи и предизвикателен вид, което една вечер преди няколко месеца в Долен Ийст Сайд й запали цигарата. Дилън беше аутсайдер в „Дюшен“ и също като нея се беше преместил наскоро от друг щат. Беше мрачен, отчужден, непокорен, а приятелите му бяха аутсайдери като него - Оливър Хазард-Пери и Скайлър ван Алън, двамата най-непопулярни ученици от целия випуск.

Дилън й беше много повече от приятел. Беше й съюзник, а може би и потенциално гадже. Тя се изчерви, като си спомни дълбоките му проникващи целувки... О, само ако не ги бяха прекъснали в онази нощ на партито. Само ако...

Само ако Дилън беше още жив. Но той бе отвлечен от среброкръвен, превърнат в един от тях и убит, щом дойде да я предупреди... Блис преглътна сълзите, които напираха в очите й при спомена за напоеното му с кръв яке, което намери в банята си.

Смяташе, че това е последният път, когато го виждаше, но сега... Това момче, което я спаси... Тихият му глас в ухото й беше толкова познат. Тя не смееше да се надява. Не искаше да вярва в нещо, което нямаше как да е истина. Притисна се към него, докато той я теглеше решително към брега.

Това не беше първият път, когато Блис се събуждаше на неочаквано място и виждаше, че е на крачка от смъртта. Миналата седмица се събуди и откри, че се е покачила на покрива на манастира „Клойстърс“ във Форт Тайрън парк и единият й крак виси от ръба. В последния момент се усети и се дръпна назад, за да избегне падането. Блис беше наясно, че най-вероятно би оцеляла от подобно падане, най-много да получи няколко драскотини. Зачуди се, ако някой ден реши да се самоубие, какви възможности имаше на разположение една безсмъртна...

Кошмарите, че някой я дебне и че се намира на място, на което всъщност не е, се задълбочаваха. Започнаха преди година - мъчителни, съпроводени със силно главоболие и ужасни видения на яркочервени очи със сребърни зеници, остри зъби, тичане по безкрайни коридори, гонена от звяра, от чийто отвратителен дъх й призляваше. Той успяваше да се домогне до нея, събаряше я на земята и се готвеше да погълне душата й.

Стига, каза си тя. Защо да мисли за това сега? Кошмарът се беше разсеял. Звярът, все едно какво беше, съществуваше само във въображението й. Нали точно това каза и баща й - че кошмарите са просто част от трансформацията. Блис беше на петнайсет, възрастта, в която вампирските спомени се събуждаха, когато синьокръвните осъзнаваха, че са безсмъртни същества.