Виктория Фокс - Островът на изкушението

— Привет, моряко!

Енрике се обърна и по хлапашкото му лице плъзна широка усмивка.

— Почти бях забравил колко си прекрасна.

Лори махна кокетно с ръка. Тя също имаше чувството, че не се бяха виждали цяла вечност, а не само няколко дни. Трудно успяваше да се откъсне от задълженията си в салона за красота, а прибереше ли се вкъщи, ставаше още по-невъзможно. Баща й нямаше да понесе факта, че излиза с мексиканец. И то не какъв да е, а член на прословутото семейство Маркес.

— Ела. — Той протегна ръка.

Лори се качи на яхтата. Ярките лъчи на слънцето се отразяваха по гладките бели платна. Рико я придърпа през кръста със силните си ръце и я целуна. Когато целувката се разгорещи, тя се отдръпна и каза:

— Красива лодка. Чия е?

Момчето сви мускулестите си рамене и се усмихна. На лицето му грейнаха две чаровни трапчинки.

— Знам ли. Плащат ми да я държа в движение. Ала някой ден аз ще бъда баровецът, за когото ще се трудят. Ще имам най-хубавата яхта!

— И ще странстваме по широкия свят?

— Ще те водя, където пожелаеш. — Целуна я отново и пусна ръце по изкусителните й бедра под късата рокличка. Пъхна език в устата й и тя усети възбудата му.

— Не си отвличаш вниманието, надявам се — извика мъжки глас.

Лори се обърна и видя закръглен мъж, който ги гледаше и бършеше слънчевите очила в ризата си.

— Почти приключих, шефе — отвърна Рико, без да пуска Лори от обятията си.

Началникът му свъси вежди. Огледа тялото на Лори — от буйната й грива до златния загар на прасците и опърпаните кецове.

— Отлично знаеш, че не е позволено да каниш гаджета на лодките.

— Няма да се повтори. — Ръцете му продължаваха да я прегръщат.

Мъжът им хвърли един последен назидателен поглед и продължи пътя си по крайбрежната дъсчена пътека.

— Ще ме пуснеш ли вече? — престори се на възмутена Лори.

— Може ли да поизчакаме, докато възвърна пристойния си вид? — засмя се Рико и й намигна.

— Ех, че си!

— Не аз, а ти си виновна. Виждаш ли как ми въздействаш?

Лори извърна поглед. Не биваше да държи Рико настрана — харесваше го, беше свестен, с добро сърце и джентълменски обноски. Но някакво вътрешно чувство й повтаряше, че още не е готова. Не знаеше какво точно чака: брак ли, идеалната половинка ли, чисто нов живот ли… Хората обичаха да говорят за истинската любов, за единствения човек, в чието име си готов да понесеш всичко, защото той е най-свидното нещо в живота ти и двамата ще останете завинаги заедно, каквото и да ви поднесе съдбата… Но това бяха фантазии, такава любов съществуваше само в книгите. Тук, долу на земята, нещата не се случваха така.

Питаше се защо ли не изпитва подобни чувства към Рико. Най-добре би било да не се замисля и все пак той не излизаше от главата й.

Летяха по магистралата на мотора на Рико. Лори обожаваше вятърът да развява косите й, да брули голите й крака и да изпълва гърдите й с въздух. В такива моменти си позволяваше да забрави всичко. Превръщаше се в друга, в чисто нова жена.

Рико живееше в разнебитен апартамент заедно с майка си, но тя беше толкова надрусана, че дори не ги чу да влизат. Баща му го нямаше, а брат му Диего, главатарят на „Ел Пелигро“, най-страховитата улична банда в цяла Санта Ана, не се беше прибирал от седмица. Никой не смееше да задава въпроси.

— Трябва да се махнем — каза Лори, когато затвориха вратата на стаята му. — Просто да изчезнем.

Рико пусна музика и запали цигара.

— И къде по-точно ще отидем?

Лори седна по турски на затрупаното му с непрани дрехи легло. Рико изхлузи тениската си през глава и я метна върху омачканата купчина. Животът му беше къде-къде по-тежък от нейния. Семейството й тънеше в мизерия, новодошлите в дома им жени се държаха грубо с нея, но поне знаеше, че нямаше да намери баща си в наркотичен делириум, задавен от повръщане и с прехапан език. Рико беше заварил майка си в такова положение за пръв път, когато бил едва на десет.

— Където и да е — отговори тя. — Навсякъде е по-добре от тук. Втръснало ми е да живея в Ел Ей.

Рико дръпна от цигарата.

— Омръзнало ти е от твоя жребий. — Той отвори прозореца и се провеси навън. Банда момчета се биеха сред уличния прахоляк, крещяха и псуваха. — Просто ни се е паднала лоша карта. Всичко, за което мечтаеш, е точно тук, Лори, на една ръка разстояние. Седим върху мечтите си. Толкова са близо.

— За Холивуд ли говориш?

Рико вдигна рамене.

— Защо не? Достатъчно красива си. Дори си прелестна! Можеш да постигнеш всичко, което си наумиш.