Мелиса Круз - Островът на изгубените

- Огледалце, огледалце в ръката ми, коя е най-красивата на Острова? - попита Злата кралица тази сутрин, докато Иви се приготвяше за училище.

- Мамо, в ръката ти няма нищо. И наистина ли това е единственото, за което мислиш? Ами закуска? - попита Иви, която беше прегладняла. Набързо изяде обичайната закуска - корави кроасани и воднисто кафе, което лешоядите оставяха на прага на дома им всяка сутрин.

- Дъщеря ти има чар, но трябва да се грижи по-добре за лицето си, ако иска да е най-красивата

- заяви майка й с дълбок и сериозен глас, който наричаше „гласа на Огледалото".

Най-красивата, най-хубавата, най-очарователната. Най-гъстата коса, най-пухкавите устни, най-малкото носле. Само за това мислеше майка й. Злата кралица смяташе, че всичките й проблеми идват от това, че не е по-красива от Снежанка, и независимо от това колко умело Иви сплиташе косата си и си слагаше грима, тя никога не беше достатъчно красива за майка си. Понякога на Иви направо й се обръщаше красивият стомах. Каквато майката, такава и дъщерята, поне така беше чувала. Отровната ябълка не пада по-далече от дървото.

Макар Иви да подозираше, че в живота може да има и други неща освен красотата, никога не би посмяла да го каже на майка си, в чиято глава явно можеше да се свърти само една мисъл.

- Не си си сложила достатъчно руж. Как ще спечелиш някой красив принц така? - скара й се майка й и я ощипа по бузите.

- Де да имаше принц наоколо - отвърна Иви, но прилежно извади пудриерата и си сложи още един слой руж на бузите. На Острова нямаше принцове, понеже всички принцове живееха в Аурадон. Там живееха всички аристократи и там трябваше да живее и тя. Само че не стана така. И тя, като майка си, бе хваната в капана на Острова на изгубените завинаги.

Иви се погледна в огледалото в коридора за последен път и нагласи синята пелерина на раменете си. На гърба имаше избродирана корона. Медальонът й с формата на отровна червена сърцевидна ябълка проблесна между меките гънки на пелерината. Опърпаната й черна пола с петна от червена, бяла и синя боя подхождаше чудесно с черно-белия клин.

- Косата ти! - възкликна Злата кралица отчаяно и набързо прибра един измъкнал се син кичур в безупречната прическа на дъщеря си - оформена на рибена кост, така че челото й да остава открито. - Добре, сега вече си готова.

- Благодаря, мамо - каза Иви, която в момента имаше една-единствена цел и тя беше да оцелее до края на деня. - Сигурна ли си, че е безопасно да ходя на училище?

- Никой не може да се сърди цели десет години! Освен това кремът ни против бръчки свърши! Вземи от пазара. Нямам вяра на лешоядите, че ще донесат най-подходящия.

Иви кимна с надеждата майка й да не греши.

Когато обаче премина през портата на замъка, замръзна. Проклятието на Злодеида отекна в ушите й. Нищо не се случи и тя продължи да върви. Може би веднъж в живота си злата фея бе забравила причината за гнева си.

Когато Иви стигна в училището, всички я гледаха втренчено, докато вървеше по коридора. Стана й малко неудобно и се почуди дали ще я приемат като една от тях. Трябваше да се отбие при директора, доктор Ф., само че къде беше административната гробница? Иви се завъртя в кръг и се огледа.

- Мога ли да ти помогна? - попита я красиво, макар и доста космато и едро момче, когато я видя.

- О, ами... търся гробницата на директора.

- След мен - покани я той с широка усмивка. - Гастон, на твоите услуги, а това е брат ми Гастон - той посочи близнака си, който й отправи същата широка, арогантна усмивка.

- Благодаря ви, ъъъ, Гастони - каза Иви. Момчетата я поведоха по коридора с всички административни гробници.

- Доктор Ф., имате посетителка - каза Гастон и посегна да отвори вратата.

- Искам аз да я отворя - рече брат му и го сръга с лакът. Първият Гастон го фрасна, без да го погледне.

- След вас, принцесо - каза той тържествено, докато брат му седеше на пода и си търкаше брадичката.

- Ами... благодаря - отвърна Иви.

Доктор Фасилие вдигна поглед и дари тримата със зловеща усмивка.

- Да? О, Иви, добре дошла в „Дракон Хол". Истинска радост е за мен да те видя отново, детето ми. Твърде много време мина. Десет години, нали така? Как е прелестната ти майка?

- Добре е, благодаря - Иви кимна учтиво и после мина на въпроса. - Доктор Фасилие, исках само да попитам дали може да се отпиша от класа по злоба и да го сменя със суета за напреднали, понеже часовете са по едно и също време.

Мъжът, полускрит в сенките, се намръщи. Иви изпърха с мигли.