Мелиса Круз - Островът на изгубените

- В момента няма нищо красиво в мен - каза Иви. - Но съм чувала за

Амбулантния търговец.

Тя отново погледна огледалото, смаяна от ужасното си отражение.

- Разбира се, че си го чувала. Нали е най-прочутото заклинание на майка ти! Не помниш ли, с него подлъгала Снежанка да изяде ябълката - нетърпеливо заобяснява Мал.

- Не ме притискай! Ще се паникьосам. Преди го знаех, но сега не мога да мисля за нищо освен за това - Иви посочи отражението си. - Като парализирана съм.

- Де да знам. Според мен е някак готино - каза Джей. - Можеш да откраднеш какво ли не, ако изглеждаш така.

Карлос кимна.

- Има право. Може да направиш една пробна обиколка така из Острова.

Иви заплака с глас.

- Не помагате - скара им се Мал.

Иви заплака още по-силно.

- Иви, стига де. Това не си ти. Знаеш го. Не позволявай на крепостта на майка ми да влезе под кожата ти - взе да я успокоява Мал със страст, каквато досега не беше проявявала към нищо, доколкото я познаваше Иви.

- Просто такъв е маниерът на май... на Злодеида. Намира слабите ти места и ги удря едно по едно. Да не мислиш, че попаднахме на Вълшебното огледало случайно, като се има предвид, че групичката ни включва и Най-красивата на света?

- Мислиш, че е нарочно? - Иви изглеждаше малко по-спокойна и даже леко заинтригувана.

- Мисля, че е изпитание като всичко останало тук. Като Карлос и гаргойлите или Джей и Устата.

- Добре - кимна Иви бавно. - Наистина ли мислиш, че ще се справя?

- Сигурна съм, че ще се справиш, загубенячко такава. Тоест, Най-красива загубенячко - ухили се Мал.

Иви също се ухили в отговор.

Е, добре, може би щеше да се справи.

- Чела съм това заклинание стотици пъти в гримоара на майка ми.

- Само така - насърчи я Мал и я тупна по гърба.

- Виждам думите съвсем ясно, сякаш страницата е пред очите ми - продължи Иви малко по-високо и се поизправи.

- Точно така, браво. Разбира се, че можеш. Заклинанието е класика.

- Класика - каза си Иви. - И аз така го нарекох. Помниш ли?

Щеше ли да успее?

Тя погледна остарялото си, грозно отражение право в очите.

- Прах от мумия, за да се състаря! - извика тя.

Изведнъж бръчките й изчезнаха. Карлос нададе радостен възглас, защото и неговите бяха изчезнали. Никак не му беше харесало да гледа злобарските бръчки по лицето си.

Иви се усмихна.

- За скриване на дрехите, черна роза!

След секунда дрехите на всички се върнаха към нормалния си вид.

- За да си състаря гласа, старчески кикот! - продължи тя и още докато го казваше, възвърна истинския си глас, млад и мелодичен.

Джей се засмя от радост, но вече не с дрезгавия смях на старец.

- За бялата коса - писък на ужас! - каза Иви и видя как косата й върна красивия си, наситеносин цвят. Гъстите виолетови къдри на Мал също се завърнаха, а в косата на Карлос се появи черното.

Иви бе почти готова и гласът й зазвуча с повече увереност, докато си припомняше последните думи на заклинанието.

- Порив на вятър - да раздуха омразата, и гръмотевица, за да разбъркам всичко! Това е посланието ми, а сега развали заклинанието!

И четиримата запляскаха с ръце и започнаха да подскачат като полудели. Дори Иви се усмихваше широко.

Никога не се бе радвала толкова да види образа си в огледалото, но сега, когато вече изглеждаше като себе си, осъзна, че веднъж в живота й никой не се интересува как изглежда. Включително самата тя.

Беше като магия.

Докато крачеше най-отзад, Мал си припомни какво бе казала на Иви - че всичко в замъка е изпитание.

Карлос се бе изправил срещу гаргойлите, а Джей - срещу Пещерата на чудесата. Иви бе победила Вълшебното огледало.

Ами аз?

Мен какво ме очаква?

Дали зад най-близката врата я очакваше опасност като специално предизвикателство, само за нея?

Дали пък няма да е по-типично за майка ми да ме пренебрегне изцяло? Да не ми прави нищо, защото си мисли, че не съм достойна даже за изпитание?

Тя затвори очи. Почти чуваше гласа на майка си.

„За какво да те изпитвам, Мал? Ти не си като мен. Ти си слаба като баща си. Даже не заслужаваш името си."

Мал отвори очи.

Каквото и да станеше, фактът си оставаше факт: намираха се в дома на Злодеида. В леговището й.

Мал бе на майчината си територия, без значение дали беше добре дошла. И знаеше че каквото и да се случи сега, засяга и двете, изпитание или не. Приключение или не.

Със или без Окото на дракона.

Мал не можеше да се отърси от чувството, че нещо или някой я гледа. Усещаше го още откакто излезе от къщи тази сутрин, но чувството се беше засилило в крепостта. Ала всеки път, щом погледнеше през рамо, там нямаше нищо. Може би просто я обхващаше параноя.