Мелиса Круз - Островът на изгубените

Поне преди беше трудно.

Сега всичко беше различно.

Джей въздъхна.

- Всичко е истина, нали?

- Май да - кимна Мал. - Всяка страница от всяка приказка.

„Дори проклятието", сети се тя, за пръв път от часове.

Проклятието.

Някой трябва да го докосне.

Иви трябва да го докосне и да заспи за хиляда години.

- Е, къде е? - попита Карлос, който стоеше и оглеждаше ледената каменна зала.

- Трябва да е някъде тук - каза Иви и се обърна да огледа зад себе си.

- Може би ще е по-добре да се разделим - предложи Джей с блясък в очите.

- Помислете - каза Мал. - Майка ми никога не го е изпускала от поглед. Държала го е почти винаги, когато е седяла на трона си.

Мал се върна на мястото на трона.

- Тук.

- И къде е сега в такъв случай? - намръщи се Карлос.

- Няма да е там, където всеки може да го докосне - предположи Иви. - Опитай да помолиш майка ми да ти разреши да докоснеш някой от спомените й като Най-красива на света. Сигурно е същото.

Мал трепна при думата „докоснеш".

Проклятието очакваше всички тях, или поне една от тях, както ги очакваше Окото.

- Сигурно е искала да е непрекъснато пред очите й. Да го вижда от трона - каза Джей. Мал кимна и си припомни как Джафар винаги стоеше и седеше така, че да може да вижда купчината монети в кухнята.

- Значи трябва да е... - Мал бавно се завъртя. Представяше си майка си, седнала на трона, стиснала скиптъра, изпълнена с чувство за мощ и злост - накратко, в най-добра форма - да управлява оттук кралството.

Тя поклати глава.

„Майка ми без проблем би проклела всички нас да спим хиляда години, да не говорим за един човек."

- Ето! Вижте! - извика Иви, която бе видяла дългия черен жезъл с потъмняла зелена топка на върха, подпрян на стената в далечината.

Както бяха предположили, скиптърът висеше точно срещу трона, издигнат с магия на четири метра във въздуха, където висеше, облян от светлина. Далече от ръцете на всякакви кандидат-крадци - там, където не можеше да бъде докоснат.

Разбира се.

Ето ти го.

Наистина е тук. Най-мощното оръжие на Мрака.

Злото е живо, да.

- Ето го! - викна пак Иви, която първа стигна до него и посегне нетърпеливо.

Ръката й се стрелна нагоре с разперени пръсти. В същия момент Окото на

дракона затрепери, сякаш нещо в Мал го освобождаваше от магията и от мястото му във въздуха.

Иви се усмихна.

- Взех го...

Мал видя как Иви се готви да хване скиптъра, сякаш гледаше филм на забавен кадър. Скиптърът проблесна, като че подканяше Иви да го вземе.

Мал не виждаше нищо, пред очите й останаха само нежните пръсти на Иви и прокълнатото Око на милиметри от тях.

Трябваше да вземе светкавично решение. Дали да остави Иви да го докосне и да заспи сън, подобен на смърт, за хиляда години?

Или щеше да я спаси?

Да я спре?

Да направи нещо... добро?

Като с това ще предаде доверието на майка си и ще трябва да забрави собствената си мечта да стане нещо различно от пълно разочарование за нея.

Доволна ли щеше да е да си остане само Мал цял живот?

Никога да не стане Злодеида?

Тя замръзна, неспособна да вземе решение.

- Не! - извика в следващия момент и хукна към Иви. - Недей!

Какво става? Какво прави? Защо не може да се спре?

- Какво? - стресна се Иви, а в същия момент от Окото на дракона се разнесе познат глас:

- КОЙТО ПРОБУДИ ДРАКОНА, ЩЕ БЪДЕ ПРОКЪЛНАТ ДА СПИ ХИЛЯДА ГОДИНИ!

Гласът на Злодеида се лееше от жезъла и отекваше из цялата зала.

Майка й определено бе оставила дълбок отпечатък в историята. Остатъците от силата и енергията й пропукваха като електричество по стените, върнати към живот от един моментен инцидент и разбудени от дълбокия си сън от наличието на жертви в обсега им.

Пръстите на Иви докоснаха въздуха на милиметър от жезъла.

А Мал го стисна и тогава...

Падна на пода, дълбоко заспала.

Мал примигна. Виждаше се да лежи на пода на тронната зала с разпиляна коса, прилична на петно под главата й.

Тримата й спътници се бяха скупчили над тялото й.

„Значи спя? Или съм будна? Или сънувам?"

Защото Мал знаеше, че вижда и нещо друго.

Вече не беше в Забранената крепост.

Беше в дворец, виждаше крал Стефан и кралицата му, надвесени над люлка с бебе.

Бяха щастливи. Виждаше го в лицата им и в начина, по който очите им не се откъсваха от детето.

„Като магнит", помисли си Мал. „Това усещане ми е познато."

След малко около тях в красивата тронна зала се събра огромна, пъстра тълпа от гости, придворни и слуги. Над люлката пърхаха две добри феи и размахваха пръчици, които оставяха искрящи следи във въздуха. Всичко беше толкова весело,направо да ти се догади.