Мелиса Круз - Островът на изгубените

- Ще бягаме - извикаха Иви и Мал една след друга.

Затичаха се към единствения друг свободен коридор, а ордата гоблини ги последва от мрака с крясъци, като удряше с копията си по стените.

Джей извика:

- Май не им идват често гости.

- Може би трябва да спрат да ги ядат - забеляза Карлос и почти падна, след като се препъна в нещо, което се надяваше да не е кост.

- Вратата! - викна Иви и посочи тежка дървена врата. - Всички вътре!

Те се вмъкнаха вътре, Иви затръшна вратата и я заключи, а гоблините останаха отвън.

- На косъм бяхме - каза Мал.

- Тънък косъм - добави Джей.

Все още чуваха гоблините през вратата - кискаха се и я удряха с копията си.

- Може би просто обичат да плашат хората - предположи Иви. - Чувала съм, че иначе са безопасни.

Когато им се стори, че гоблините са си отишли, Иви открехна вратата. Огледа се и чак тогава кимна на Карлос. Излязоха и продължиха по тесния коридор, без да срещнат по пътя си нищо освен празни стаи, докато Иви не забеляза светлина, която се процеждаше от един страничен коридор.

- Насам! - извика тя.

Тръгна, развълнувана към светлината, с очакването най-сетне да намерят Окото на дракона, блещукащо в мрака.

Изведнъж спря. Защото стоеше пред огледало.

Потъмняло, петносано, попукано огледало, но все пак огледало.

Иви изпищя.

- Чудовище!

- Какво има? - попита Мал, щом се доближи и надникна над рамото на Иви. После тя също изпищя.

Карлос и Джей пристигнаха последни.

- Чудовище! - крещеше Иви. - Отвратително чудовище!

Тя не спираше да крещи и да сочи отражението си. В огледалото се виждаше старица с гърбав нос, облечена с развята черна пелерина.

Старицата бе тя.

- Какво ми стана? - попита Иви с тънък, пресеклив глас. По-лошото беше, че когато се огледа, видя, че кожата й, досега гладка, се е набръчкала и е провиснала, изпъстрена с кафяви старчески петна. Погледна косата си - бяла и проскубана. Тя се бе превърнала в стара просякиня, не беше само отражение.

И не беше само тя.

Мал се мръщеше на собственото си отражение. Имаше брадавици по носа, а главата й беше почти изцяло плешива освен няколко бели кичурчета коса.

- Очарователно. Трябва да е някакво заклинание.

Джей поклати глава.

- Ама... хайде да повторим този път всички заедно: „На Острова няма магия".

- Да, но за секунда, за една секунда, машината ми прогори дупка в купола и мисля, че всичко тук е резултат от това.

- Какво всъщност е това? - попита Иви, която изглеждаше много притеснена.

- Съживяването на Диабло, събуждането на Окото на дракона и на гаргойлите, Пещерата на чудесата и вероятно всичко останало в крепостта, което някога е било магическо - обясни Карлос. - Тоест, може би. Може и да бъркам.

- Не знам, но мисля, че аз не изглеждам особено зле - рече Джей, който се бе ухилил на отражението си. Беше закръглен и блед, с прошарена брада и изглеждаше точно като баща си. И той носеше черна пелерина.

- Изглеждам, сякаш съм имал достъп до колкото сладкиши си поискам, което е все нещо.

- Говори за себе си - каза Карлос, който с ужас видя, че на старини ще заприлича на майка си - с все възлестата й шия, изхвръкналите скули и изпъкналите очи. - Предпочитам да се изправя пред гоблините, отколкото пред това.

- С теб съм - Иви не можеше да понесе да се гледа в този вид и секунда повече.

Започна да изпада в паника. Гърлото й се стегна. Тя не можеше да изглежда така! Тя беше красива! Беше...

- Най-красивата - съгласи се огледалото.

- Не и гласа! - извика Иви, преди дори да осъзнае напълно какво е чула. Защото този глас не беше на майка й, преструваща се на Вълшебното огледало, както ставаше най-често.

Беше истинско Вълшебно огледало. На истинска стена.

Всички се обърнаха към огледалото, което бе придобило подобие на лице в дълбините си.

Най-красива си била и пак ще бъдеш, ако докажеш, че си умна, и изредиш всички съставки за Амбулантния търговец.

Това изрече огледалото.

- Нормална главоблъсканица! - възкликна радостно Карлос. Обожаваше главоблъсканиците.

- Не, не е главоблъсканица. Заклинание е - каза Джей и го изгледа така, сякаш е откачил.

- Знаех си! - рече Мал.

- Какво е Амбулантния търговец? - попита Джей.

- Очевидно е това. Това, което току-що ни се случи - обясни Мал. - Иви, знаеш ли съставките за Амбулантния търговец? Май ако ги назовем, ще развалим заклинанието.

- Не ние - поправи я Карлос. - Иви. Огледалото каза „най-красивата" - той погледна Мал и внезапно се засрами. - Извинявай, Мал.