Мелиса Круз - Островът на изгубените

Когато излязоха от коридора с огледалото, четиримата тръгнаха по коридор, оцветен в лилаво и златно, с огромни гоблени по стените, на които бяха изобразени всички околни кралства. Трудно беше да се отличи един гоблен от друг, защото всичките бяха покрити с дебел слой прах. Прахта беше толкова много, че вървейки, четиримата оставяха следи по каменния под, сякаш вървяха през сняг.

Но не спряха.

Коридорите се виеха и кривяха, подът понякога им се струваше неравен, а стените се накланяха ту напред, ту назад, от което те се чувстваха като в сън или в панаирджийски лабиринт, или пък на някакво място, което не съществуваше.

Оживяла приказка.

Замък... само че замък, излязъл от кошмар.

Всяка стена и всеки камък бяха или сиви, или черни, а през процепите между тях тук и там се просмукваше бледа зелена светлина.

„Майчиният дом", мислеше си Мал всеки път, щом видеше светлината.

Цялостният ефект на замъка бе изтощителен и за четиримата, дори за Мал.

По-скоро беше изтощителен най-вече за Мал.

Напуканите цветни стъкла на прозорците бяха единственият друг източник на цвят. Сред старите стъкла нямаше нито едно здраво, а някои бяха разбити на парчета, които се бяха посипали по пода. Мал и останалите трябваше да внимават къде стъпват, за да не се подхлъзнат на някое стъкло. След дългия коридор с прозорците се появи още по-висок и по-широк проход и не след дълго Мал разбра, че наближават важно място, тронна зала, може би самото сърце на замъка.

Мал вървеше към съдбата си, както бе казала Иви. Към предопределението си, ако можеше да се нарече така.

Усещаше онова вече познато привличане към нещо неизвестно, което може би беше само нейно.

Беше точно пред нея, бръмчеше и вибрираше, както бе правило от момента, в който тя пристъпи в Трънената гора. Дърпаше я напред, подканваше я, мамеше я.

„Ела", казваше то.

Побързай.

Насам.

Наистина ли съдбата й я зовеше?

Или в тронната зала я очакваше поредният провал? Поредното потвърждение, че никога няма да бъде достойна дъщеря на майка си, без значение колко много се старае?

Тя спря пред двойка врати, високи колкото два човешки боя.

- Това е. Тук е.

Погледна Карлос и той кимна утвърдително, като вдигна кутията. Тя видя, че в някакъв момент я е изключил.

- Не ни трябваше вече - обясни той, без да сваля поглед от Мал.

Джей й кимна. Дори Иви посегна и стисна ръката й за секунда.

Мал пое дълбоко дъх. Усети ледена тръпка да пълзи по гърба й, а кожата й настръхна.

- Това е била тронната зала на Злодеида, сигурна съм. Усещам го - тя погледна останалите. - Шантаво ли звучи?

Те поклатиха глави. Не, не звучеше шантаво.

Тя бутна вратите и пристъпи напред.

Усети мрака и силата. Сянката и светлината. Тавани, високи като небето и черни като дим. Прозорци, покриващи цели стени, през които Злодеида да дърпа конците на цял един свят.

- О! - възкликна неволно Иви.

Карлос изглеждаше така, като че ли всеки момент ще побегне, но не го направи.

Очите на Джей пробягаха из стаята, сякаш я преценяваше.

Само дето Мал имаше чувството, че е сама с призраците в залата.

По-точно един конкретен призрак.

От тук майка й бе управлявала, тук бе бушувала яростта й, от тук бе излетяла като зелена топка светлина през тавана, за да прокълне цяло кралство. Това беше седалището на Мрака.

Те пристъпиха навътре начело с Мал. Карлос, Джей и Иви я бяха обградили като във военна формация.

Черните камъни под краката им бяха лъскави и гладки, а въздухът бе наситен с усещане за зло. Мал го чувстваше. Всички го чувстваха.

Този дом бе видял тъга, гняв и злоба. Дори сега отгласът от онези времена прогори болезнена пътека чак до костите на Мал.

Тя потръпна.

В средата на залата имаше празно място, там, където преди бе стоял тронът. В миналото се бе издигал върху висок подиум, от двете страни на който се спускаха извити стълби. Стаята беше кръгла, заобиколена с колони. Над мястото на трона все още стоеше огромна арка. На стените гниеха остатъците от пурпурни гоблени.

- Нищо не е останало - промълви Мал, коленичила на мястото, където бе стоял тронът. - Всичко е изчезнало.

- Добре ли си? - попита Джей, който нервно духаше на ръцете си, за да ги стопли.

Тя кимна.

- Просто... - не можа да продължи, защото не намираше думите, с които да опише чувствата си. Беше слушала разказите на майка си, но не ги приемаше за истински.

Досега.

- Да - рече той. - Разбирам те.

Джей сви рамене и тя си даде сметка, че и той сигурно се е чувствал по същия начин в Пещерата на чудесата. Мал знаеше, че Джафар и Яго непрекъснато говореха за нея, но беше трудно човек да си представи свят, съществуващ извън Острова на изгубените.