Мелиса Круз - Островът на изгубените

Мал попита:

- Въобразявам ли си, или заседнахме под планината като...

- Връв в тясна тръбичка? Паста за зъби в сламка? Треска под нокътя? - изреди Джей и протегна ръка. - Последното наистина боли.

- Да не изброяваш нещата, които си успял да откраднеш днес? Защото в противен случай сравненията ти са трагични - каза Иви и изгледа Джей. -Казвам това като човек, прекарал десет години в домашно обучение при жена, която смята, че трите най-важни правила в живота са Руж, Руменина и Редовно червило.

- Може би трябва да се върнем - заяви Карлос, изказвайки на глас страха на Иви. - Само че... мисля, че заседнах.

В същия момент стените се разтърсиха, замъкът се олюля и от тавана на коридора се отчупи парче камък и падна на пода. Беше достатъчно голямо да нарани някого и едва не удари идеалния нос на Иви.

Тя изпищя. Искаше да се върне назад, но не можеше, защото коридорът беше твърде тесен.

- Може да е капан! Да се махаме, не изглежда безопасно!

- Не - възрази Карлос. - Вижте! Там има друг коридор - добави той. Напрегна сили, за да се промуши напред, и премина от тесния коридор в съвсем малко по-широк.

Иви, Джей и Мал го последваха. Иви изпита такова облекчение, че забрави да се оплаче от камъка, който почти я удари по носа.

Този нов коридор завиваше първо надясно, после наляво. Стените бяха по-раздалечени, но някак странно изкривени - на места се извиваха навън, а на други - навътре. Ефектът беше главозамайващ, тъй като даже таванът беше огънат, да не говорим, че се появяваха различни разклонения, понякога две, че и три наведнъж.

Изпод краката им се чуваше неспирно боботене.

- Нещо тук не ми харесва - отбеляза Джей.

- Не би трябвало да сме тук - рече Иви.

- Трябва да побързаме - подкани ги Карлос. Опитваше се да говори спокойно, но със сигурност беше уплашен не по-малко от останалите.

Още един камък се откърти от стената и се пръсна на парчета, щом удари пода, прелитайки на косъм от главата на Иви. Тя отскочи назад и потръпна.

- Какво е това място?

- Някакъв лабиринт - изказа Мал мисълта си на глас. - Затова коридорите се разклоняват, стесняват се и се разширяват, и се огъват насам-натам. Някакъв зловещ лабиринт, а ние се изгубихме в него.

- Не, не сме се изгубили. Кутията е с нас - възрази Карлос. - Това е единственото нещо, което ни пази да не се изгубим.

Машината все така пиукаше и всички просто следваха Карлос. Иви се надяваше само да е прав и да знае накъде да вървят. Явно беше така, защото скоро след виещите се коридори се откриха по-обширни пространства и всички въздъхнаха с облекчение.

Но дори и когато вече вървяха по широките и прави коридори, боботенето отдолу не спря. Замъкът все така се тресеше и стените се огъваха. Таванът бе станал по-нисък.

- Това не са случайни явления - каза изведнъж Карлос. - Има ритъм.

- Прав си - съгласи се Джей. - Вижте. Боботенето е в такт с пиукането на твоята кутия. Когато светне лампичка на кутията, стените се разлюляват.

Иви се втренчи в него.

- Искаш да кажеш, че Карлос го прави?

Карлос поклати глава.

- Всъщност мисля, че са вълните. Представи си колко е стар този замък. Ами ако всеки път, когато морска вълна се разбие в основите му, цялата сграда се разклаща и пада по някой камък?

Мал преглътна.

- Само се надявам да не се срути, преди да сме намерили скиптъра.

Иви се приведе, за да не удари глава в тавана. Всъщност всички освен Карлос се наведоха, за да избегнат подобен удар.

- Стаичка за мишки - рече Мал.

- Или джуджета? - предположи Иви.

- Или деца - добави Джей.

- Не - каза Карлос. Останалите млъкнаха, а той посочи нещо в далечината. Те погледнаха натам и видяха първо двойка зелени светещи очи, после още едно и още едно.

- Гоблини - каза Карлос. - Тук живеят гоблините. Ето защо таваните са толкова ниски, а коридорите са толкова странни. Това не е място за човеци - завърши той и в следващия миг из въздуха се понесе ужасяващ хриплив кикот, съчетан с триене на нокти в камък и скърцане на зъби. Кутията ги бе довела право в леговището на гоблините.

- Супер - каза Мал.

- Да, добра работа свърши - изсумтя Джей.

Иви само изгледа Карлос гневно.

Ала това не бяха дружелюбните, предприемчиви гоблини от доковете или грубияните от „Помийната яма". Тези бяха ужасни същества, които от двадесет години живееха в мрака без своята господарка. Гладни и опасни.

- Какво ще правим? - попита Джей, който се бе скрил зад Карлос, а той от своя страна се беше прилепил до стената на коридора.