Мелиса Круз - Островът на изгубените

- Не я намирам! - извика Джей.

В следващия момент Иви се появи на повърхността, плюеща пясък и монети. По лицата на Мал, Карлос и Джей се изписа облекчение.

- Дай ръка - Мал подаде ръка на Карлос, за да го издърпа нагоре, но пясъкът вече стигаше до гърдите му. - Хайде де! Изкачи се по сфинкса!

- Не мога - каза той.

- Какво?

- Кракът ми е заклещен.

Иви се изктери по сфинкса и го хвана за едната ръка, а Мал хвана другата, но колкото и да дърпаха, Карлос не се помръдваше. Беше заклещен и пясъкът не спираше да се сипе около него. Извираше от стените и от пода, а сега Иви забеляза, че се сипе и от тавана.

Мал пак задърпа ръката на Карлос, но вместо да го измъкне от пясъка, го измъкна от ръката на Иви. Иви падна в пясъка и се удари в разхвърляните корони и бокали.

Пясъкът я покри, първо се качи до коленете й, после до раменете...

Карлос протегна ръка към нея и тя я хвана, а пясъкът се сипеше непрекъснато.

- Поне съм с токчета - отбеляза Иви, която се опитваше да запази присъствие на духа. Пясъкът вече стигаше до шията й, а Карлос едва задържаше главата си над пясъчното море.

- ДЖЕЙ! КЪДЕ Е ДЖЕЙ? - изкрещя Мал и се заоглежда, плюейки пясъка, който влизаше в устата й, без да изпуска ръката на Карлос.

- ДЖЕЙ!

Джей се мяташе в пясъка, който влизаше в очите и косата му. Беше покрит със златни дублони. Злато. Колко много злато. Никога в живота си не беше виждал толкова много злато. Сякаш имаше цялото злато на света.

Щеше да умре, погребан в златото...

Златното правило...

Какво е златното правило?

О, ами че той знаеше отговора.

Почти чуваше баща си как му го шепне на ухото.

Карлос и Иви бяха изчезнали под пясъка, а Мал се крепеше с последни сили на повърхността.

Пясъкът вече стигаше почти до тавана. Скоро нямаше да има накъде да бягат -пясъкът извираше отвсякъде, а въздухът свършваше. Свършваше и времето им, и пространството.

Ала Джей знаеше отговора.

Джей знаеше, че може да ги спаси.

- КОЙТО ДЪРЖИ НАЙ-МНОГО ЗЛАТО, ТОЙ СЪЗДАВА ПРАВИЛАТА! ТОВА Е ЗЛАТНОТО ПРАВИЛО! - изкрещя той тържествуващо и вдигна юмрук във въздуха.

Последва дълбок кикот и пясъкът лека-полека започна да се оттича. Скоро Джей, Мал, Иви и Карлос отново стояха в замъка, извън подземието.

Пещерата на чудесата бе изчезнала, както и съкровищата й.

- Фалшиво злато - каза Джей тъжно и огледа празните си джобове. - Всичкото.

Иви имаше чувството, че сърцето й никога няма да се успокои. Още усещаше вкуса на пясъка от пещерата. Значи това било истинското зло -като пясък в устата и гаргойли, готови да те разкъсат. Ако магията можеше да прави всичко това, тя се радваше, че има купол.

На всичкото отгоре си бе изгубила тока на единия ботуш вътре.

Иви поклати глава. За втори път Забранената крепост почти успяваше да им види сметката. Дали Злодеида знаеше, че изпраща собствената си дъщеря в капан? А ако знаеше, дали я интересуваше? Вероятно не; в края на краищата тя бе Господарката на мрака. Глупаво беше от страна на Злата кралица да си въобрази, че може да се съревновава с някого като Злодеида, а Иви се почувства глупаво, че се опитва да се съревновава с дъщерята на Господарката.

Всъщност, като се замисли сега, й стана почти мъчно за Мал.

Почти.

Машината на Карлос пак пиукаше.

Четиримата отново тръгнаха през полуразрушения замък. Около главите им пърхаха и пищяха прилепи, а разпадащият се мраморен под, по който вървяха, непрекъснато се движеше под тежестта им.

Иви се препъна.

- Какво му е на това място? Да няма разлом отдолу?

- Ами... - започна Карлос.

- Шега. Това беше шега - въздъхна Иви.

В ситуацията обаче нямаше нищо смешно. Цяло чудо беше, че океанът не бе погълнал замъка заедно с островчето, на което се издигаше. Иви чу топуркане на плъхове по стените и по гърба й пропълзяха ледени тръпки.

„Дори плъховете търсят по-безопасен дом", помисли си тя.

- Оттук - посочи Карлос към един тесен коридор.

Те го последваха, а машината започна да пиука по-силно.

- Сега оттук - каза Карлос след два завоя. Иви вървеше плътно зад него, а коридорът се стесняваше все повече.

- А сега...

- Какво стана? - прекъсна го Иви. - Защото знам колко съм широка и със сигурност не съм станала двойна през последните две минути и половина.

Наистина коридорът се бе стеснил толкова, че раменете й се опираха в стените. Ако се стеснеше още малко, щеше да се наложи да ходят странично. В гърлото й се появи буца, а стомахът й се сви. Имаше чувството, че това вече не е коридор, а цепнатина, която всеки момент може да се затвори върху тях.