Мелиса Круз - Островът на изгубените

Мал кимна.

- Ако не са били трите самодоволни, проклети добри феи, които са си пъхали носа в чужди работи - тя въздъхна. - Край на първо действие. Второ действие: Островът на изгубените.

- Не знам за вас, но аз имам чувството, че вече от сто години сме тук. Давайте да вървим - подкани ги Джей.

Сега беше нащрек, по-съсредоточен, отколкото през целия ден, защото бе превключил на работен режим.

Време беше за кражба.

Джей откри някаква врата и я отвори. Карлос вдигна кутията и я пъхна вътре, заслушан в пиукането.

- Тази е.

Той тръгна напред с кутията, а Джей, Мал и Иви си помагаха взаимно при слизането по поредните стълби, прилепени към стената. Нямаше парапет, а стъпалата бяха покрити с черен мъх. При всяка стъпка в мрака се чуваше жвакане, а те имаха чувството, че стъпват по нещо живо и мокро.

- Май калната река не ми се струва толкова лоша - отбеляза Иви.

- Нима? - рече Джей.

Мал не продума. Не можеше. Беше прекалено съсредоточена. Дори мъхът миришеше като майка й.

Колкото по-надолу слизаха към подземието, толкова по-гъст ставаше мъхът. Във въздуха висяха вековни паяжини, една върху друга, като гоблен, изплетен от паяци и отдавна забравен. На всяка крачка трябваше да ги късат, за да продължат напред. Всички мълчаха, потиснати от въздуха, натежал от опасност, и единственият звук идваше от краката им, които тъпчеха мокрия мъх в мрака.

- Тук? - попита Мал и спря пред прогнила дървена врата, откачена от едната си панта. Когато я докосна, вратата се разпадна, дървото стана на трески и се посипа по пода. Дори тежките железни халки, които бяха свързвали вратата с каменната стена, се откъснаха и паднаха със силно дрънчене.

- Май е по-добре да не пипаме нищо - предложи Карлос, който оглеждаше машината си.

Мал завъртя очи.

- Малко закъсня.

- Мисля, че е тук - каза Карлос.

Джей се надяваше да е прав и машината да ги е довела до Окото на дракона.

Не можеше да си представи какво щеше да причини Мал на клетия Карлос, ако беше сбъркал. А самият Джей трябваше да се захваща за работа.

Мал кимна и Джей бутна останките от вратата. Щом влязоха в стаята, той неволно забеляза, че тези останки приличат на зейнала паст, паст на хищник, а те четиримата тъкмо бяха пристъпили през разтворените й челюсти, бяха влезли в устата на звяра.

- Някой от вас дали забеляза...

- Млъкни - каза Иви напрегнато. И четиримата бяха видели едно и също, което нямаше как да е добър знак. Сигурно тъкмо затова никой не искаше да говори за това.

Продължиха напред. В помещението цареше непрогледен мрак. Нямаше и намек за светлина, отблясък от далечен прозорец или от факла. Джей протегна ръце, търсейки стена или нещо друго, което може да докосне.

- Може би е добре да потърсим фенерче или нещо подобно из джобовете на Джей, преди да докосваме... - предупреди Карлос, но закъсня.

Джей удари нещо с ръка и изведнъж стаята се изпълни с оглушителния шум от сблъсъка, триенето и дрънченето на метал и камък навсякъде около тях.

Точно толкова внезапно ги окъпа ярка светлина, светлина, извираща от всеки ъгъл на стаята. Златистото сияние изпълни очите им и преди да осъзнаят какво става, стаята започна да се пълни с пясък.

Пясък, пясък навсякъде... и те потъваха в него, покриваше ги отвсякъде.

Иви изпищя. Мал започна да се мята. Карлос изпусна кутията. Само Джей не помръдна.

Това не беше подземие, а пещера.

Пещера, пълна с пясък... и, доколкото можеше да види Джей покрай огромните дюни, които вече го заобикаляха, съкровище.

Той огледа огромното количество скъпоценни камъни, които блещукаха между дюните. Цели хълмове златни монети проблясваха в далечината, докъдето му стигаше погледът. Имаше и корони, и диадеми, обсипани със скъпоценни камъни скиптри и бокали, изумруди колкото юмрука му, диаманти, искрящи като звезди, хиляди златни дублони и сребърни монети. Имаше и по-големи предмети -обелиски, ковчези, лампи и урни, златна фараонска маска, жезъл с крилца, един църковен бокал, потир и цял златен сфинкс.

„Съкровище, с което може да се купи кралство", помисли си той. „Това е то."

Иви разгреба пясъка и успя да седне - с корона на главата, която бе попаднала там случайно.

- Какво е това? Къде сме?

- Мога да ви уверя, че това не е част от замъка на майка ми - кисело каза Мал, изплю пясък и духна лилавия си бретон от очите. Изправи се и започна да изтупва пясъка от якето си.

- Да не е поредното остатъчно нещо от дупката в купола? - попита тя.

Карлос кимна.