Мелиса Круз - Островът на изгубените

Мал никога не бе виждала нещо подобно, не и толкова отблизо. Не и като в някаква блудкава книжка с приказки.

Какво е това?

Защо го виждам?

В този момент в тронната зала се появи топка зелен огън и когато светлината се разпръсна, Мал видя познато лице.

Майка й.

Висока, надменна, красива и пренебрегната. Злодеида беше разгневена. Мал можеше да почувства смразяващия студ, който се излъчваше от цялото й същество. Не можеше да откъсне поглед от майка си.

Злодеида се обърна към тълпата, събрана около кралското семейство:

- Аха, виждам, че всички са били поканени. Кралските дворове, благородниците, земевладелците, та даже и простолюдието. Трябва да призная, че не се почувствах никак добре, когато не получих покана.

Какви ги говореше майка й? Тогава Мал разбра. Злодеида не е била поканена на кръщенето на Аврора. Мал не знаеше, че това е причината майка й да мрази каквито и да било празненства.

Но пък знаеше точно какво чувства.

Болка.

Срам.

Гняв.

Желание за отмъщение.

Мал се чувстваше по същия начин, нали? Когато Злата кралица организира рождения ден на Иви преди толкова много години и не я покани.

Гледаше как майка й прокле мъничката принцеса Аврора да заспи за сто години, ако убоде пръста си на вретено. Не можа да не се възхити на сложното заклинание и да не изпита гордост от това колко бързо и успешно го наложи майка й, колко бе силна и сръчна. Едно убождане на пръста можеше да доведе до края на цяла една династия. Красива, ужасяваща съдба. Изплетена толкова талантливо. Толкова разрушителна.

Мал се гордееше със Злодеида. Винаги се бе гордяла и винаги щеше да се гордее с нея. Злодеида бе отгледала дъщеря си сама и се бе справяла както може. Така или иначе, нямаше кой друг да го направи.

Само че майка й бе създадена за Зло, беше добра в това.

В този момент, за пръв път в живота си, Мал осъзна, че това, което чувства към майка си, не е просто гордост. Беше съжаление. Дори може би съчувствие.

Беше й мъчно за майка й, а това беше съвсем ново усещане.

Тълпата виждаше чудовище, чума, дявол, вещица, която проклина красива принцеса. Мал обаче виждаше наранено момиченце, водено от мъка, ярост и несигурност.

Искаше да протегне ръка към майка си и да й каже, че всичко ще се оправи. Не беше сигурна, че истината е такава, но все някак се бяха оправяли досега, нали?

„Всичко ще се оправи, мамо."

Трябваше да й каже.

Само че се събуди, преди да успее да го стори.

Мал примигна. Лежеше в тронната зала на Забранената крепост. Джей, Карлос и Иви стояха около нея, притеснени.

Когато заспа, стискаше в ръка Окото на дракона. Когато се събуди, скиптърът бе изчезнал.

Т и си будна! Нали трябваше да спиш хиляда години? - викна Иви. - Как ?

Мал потърка очи. Вярно, будна беше. Не беше прокълната. Защо? После се сети.

„Докажи, че си моя дъщеря, докажи, че си достойна", бе заповядала майка й. „Докажи ми, че си от кръвта на дракона. Докажи, че си достойна за знака, който носиш."

Знакът на двойния дракон върху ръката й. Сигурно заради него бе станало. Тя вдигна ръка и им показа знака.

- Мен не може да нарани - обясни Мал. - Името ми е Злодеида. И аз като майка си съм наполовина дракон, затова проклятието на дракона не може да ме засегне.

- Късметлийка - похвали я Джей, без да сваля поглед от впечатляващата татуировка.

Мал се усмихна, горда от знака, който носеше.

Ако бе наистина дъщеря на баща си, ако беше слаб човек, сега щеше да спи дълбоко. И да продължи да спи хиляда години. Само че беше будна. Беше силна и будна и бе доказала на всички, че наистина е дъщеря на майка си.

Нали?

А когато занесеше на майка си Окото на дракона...

- Чакайте малко, къде е скиптърът? - попита Мал и изгледа останалите трима обвинително. - Държах го в ръка!

- Добър въпрос - отбеляза Джей с лека обида в гласа.

- Няма го. Когато ти го хвана, проблесна светлина, която ни заслепи за секунда, и когато вече можехме да виждаме, него го нямаше - разказа Карлос. После сви рамене. - Както дошло, така си отишло.

Другите трима го изгледаха на кръв.

- Така ли било? - Иви повдигна вежда с толкова свиреп вид, колкото успя да си придаде.

Мал присви очи.

- Хайде, Джей, дай го.

- Не е у мен, честна дума! - увери я Джей и започна да изпразва джобовете си, за да й докаже. - Наистина смятах да го открадна. Исках да го открадна. Даже щях да го измъкна от ръката ти, докато спеше.