Мелиса Круз - Островът на изгубените

Особено тя.

В момента, в който излязоха от тронната зала обаче, Мал не успя да сдържи една тръпка на облекчение, че мракът остава зад нея.

Странното беше, че сега крепостта някак се усещаше различна, сякаш беше мъртва. Мал не чувстваше енергията, която я бе изпълвала дотогава.

- Мислиш ли, че дупката в купола се е затворила? - попита тя Карлос. - Нещо не е същото тук.

- Възможно е - каза той. - Или пък магията, която е пропуснала, се е изтощила. Мал вдигна поглед към небето. Имаше чувството, че на Острова няма да се появи повече магия.

Никой не продума, докато вървяха по коридора, в който висеше Вълшебното огледало - сега проста отражателна повърхност, особено Иви, която дори не го погледна.

Отново никой не продума, когато изтичаха по разпадащия се мраморен под, прескачайки плъховете и избягвайки налитащите прилепи, без дори да доближат коридорите на гоблините, някой лабиринт, прашна стая с гоблени или портретна галерия. Накрая стигнаха огромната празна пещера, която за кратко се бе превърнала в пълната с пясък Пещера на чудесата.

Най-вече не продума Джей, който затича още по-бързо и стъпките му отекнаха още по-силно, докато не стига прогнилата дървена врата, която ги беше довела тук.

Карлос пък май доста бързаше да мине през виещите се коридори, които водеха към изпълнените с мъгла и настлани с черен мрамор зали на главната крепост. Щом бутна вратите на парадния вход, пред четиримата отново се появи мостът на гаргойлите.

Пред него.

Когато останалите трима го настигнаха, спряха внезапно и погледнаха към бездната, в която се взираше той. Замайващата дълбочина на клисурата под моста беше, ами, замайваща. Само че Карлос сякаш не бързаше да стъпи на моста този път.

- Всичко е наред - насърчи го Иви. - Просто ще направим същото, което направихме на идване.

- Ами да. Просто ще минем по глупавия мост - съгласи се Джей. - Даже не е много дълъг.

Вярно беше. Оттук виждаха другия край на моста и виещата се пътека, която водеше към Трънената гора и брега, от който бяха дошли.

- Направо сме си почти вкъщи - съгласи се Мал и изгледа Карлос с крайчеца на окото си. Той въздъхна.

- Не знам. Не ви ли се струва малко по-нестабилен? След всички тези трусове, които усетихме в крепостта... Не ми изглежда като най-сигурния път - каза той и погледна Мал.

Никой не възрази.

Проблемът си оставаше мостът. Този път беше цял, нямаше липсващи парчета, но те знаеха, че не могат да се доверят на нищо в крепостта и около нея.

Никой не смееше да стъпи на моста след онова, което им се бе случило. Не и след гатанките. Макар да бяха преминали сравнително лесно първия път, след като отговориха на гатанките, никой не беше помислил за връщането.

- Не знам дали ще мога да го направя отново - каза Карлос, който разглеждаше отново вкаменените муцуни на гаргойлите. Лицето му се сгърчи при мисълта, че може пак да се съживят.

През това време Мал непрекъснато си представяше момента, в който открива скиптъра на майка си и се връща вкъщи като героиня. Не беше мислила за подробностите, като например какво ще стане след това, но тъй като този вариант вече бе отпаднал, тя не знаеше какво да прави.

Погледна Карлос, който стоеше и трепереше, както тя подозираше, от спомена за рушащи се мостове, кожени палта и майка, чиято единствена любов не е синът й, и измисли как ще преминат.

Мал пристъпи пред Карлос.

- Не е нужно да правиш нищо - тя направи още една крачка и после още една. -Искам да кажа, че няма да те оставя само ти да се кефиш на гаргойлите и моста им - продължи, като се опитваше да звучи убедително. - Сега е мой ред.

- Какво? - обърка се Карлос.

Вятърът се засили, но Мал не спря да върви.

След малко се загърна по-здраво с якето си и извика към гаргойлите:

- Не ме плашите! И по-страшни неща съм виждала. Къде си мислите, че съм израснала, в Аурадон ли?

Сега вятърът направо виеше около нея. Тя направи още крачка напред и

подкани останалите трима да минат зад нея.

- Да не си полудяла? - Джей поклати глава, но застана зад нея.

- Мал, сериозно. Не е нужно да правиш всичко това - прошепна Карлос и се скри зад Джей.

- Определено си откачила - заяви Иви иззад гърба на Карлос.

- Аз? Откачила? - Мал извиси глас. - И как да не съм откачила? Ходя на училище в гробище и ям сухи кифли за закуска. Собствената ми майка ме праща на забранени места, като това тук, заради някаква стара птица и една пръчка -рече тя присмехулно. - Не можете да ми направите нищо по-лошо от това, което вече съм преживяла.