Мелиса Круз - Островът на изгубените

- Само ми се закълни, че слуховете, които чувам, не са верни - каза майка й. -Всичките онези приказки за добро дело - тя потръпна. - Гоблините говорят ужасяващи неща за вас четиримата.

- Нали знаеш, че гоблините са ужасяващи същества, мамо - Иви избягваше погледа на майка си. Не знаеше какво да каже. Всъщност не знаеше дори какво да мисли. Особени бяха последните няколко дни.

Не точно лоши, а странни.

Злата кралица въздъхна.

- Пак си забравила да си освежиш ружа. Ех, мила моя, понякога много ме разочароваш.

Мал седна на балкона и се заслуша в смеховете и шумотевицата навън. После някой я извика.

- Мал! - беше Джей. - Слез долу!

Тя изтича надолу.

- Какво става?

- А, нищо, просто се опитваме да изчезнем от погледа на майки и бащи, за да не ги разочароваме отново - каза Карлос.

- И твоята ли? - попита Мал. После се обърна към Джей и Иви. - И вашите ли?

И тримата кимнаха.

- Хайде да идем на пазара - предложи Иви. - Трябва ми нов шал.

- Мога да ти намеря - каза Джей и заговорнически размърда вежди. - А, Иви... заповядай - добави той. - Мисля, че това май е твое.

- Медальонът ми! - възкликна Иви и с усмивка сложи на шията си верижката с отровната ябълка. - Благодаря, Джей.

- Намерих го.

- В джоба си - добави Мал, но и тя се усмихваше.

Четиримата наследници на най-големите злодеи в историята се затичаха към пазара с викове и смях, разбутваха тълпите по уличките на Острова на изгубените, предизвикваха хаос, отмъкваха каквото видеха, всички заедно, а жителите на Острова бягаха в обратна посока. Наистина бяха неспасяемо зли. Дори на Мал й стана малко по-добре.

Всъщност, докато се смееха и пееха, тя се почуди дали това е щастието.

Защото макар четиримата все още да не бяха станали приятели, един за друг бяха най-близкото до това.

Докато бандата злодейски деца сееше хаос по улиците на Острова на изгубените, принц Бен гледаше през прозореца на стаята си в Замъка на Звяра, дълбоко замислен.

Вярно, че джуджето Сърдитко му беше казало в частен разговор, че от него ще излезе добър крал, но сега Бен се чудеше дали джуджето е право.

По-точно, чудеше се дали изобщо си заслужава да става добър крал.

Имаше ли значение? Имаше ли значение какво мисли той? Какво иска?

„В капан съм", помисли си Бен, загледан в кралството, което се откриваше пред погледа му като на длан. „Това е то."

Той вдигна поглед към небето, сякаш там можеше да намери отговори на въпросите си. Синевата беше ясна и безоблачна, както винаги; погледът му стигаше до хоризонта, където Аурадон се размиваше в мъглява ивица между земята и морето. Нататък нямаше нищо.

Не.

Не е нищо.

Бен си помисли за съня си на Острова.

Островът на изгубените. Така го наричаха всички, включително баща му.

Той отново се замисли какво ли е да живееш като тях, хванати в капан под вълшебния купол, досущ като него в замъка.

Те бяха затворници, нали? Баща му се опитваше да се преструва, че не са, но дори Бен знаеше истината. Бяха пратени в изгнание на Острова по заповед на баща му.

Както Бен можеше да живее в замъка, защото беше син на краля. „И защото баща ми ме обича, помисли си той. И защото съм роден за това."

Не можеше да спре да мисли по този въпрос.

Трепна.

- Ох - извика Бен, когато иглата за втори път го убоде под мишницата.

- Извинете, сир, простете ми, сир - изплака Люмиер, който му пробваше костюма за коронацията.

- Няма нищо - каза Бен, който изглеждаше царствено, или поне така казваше Люмиер, в кралскосиньо кадифе с жълти елементи. Костюмът бе принадлежал на крал Звяр и той го бе носил на собствената си коронация.

- Аз съм виновен, че мръднах.

- Умът ви не е тук, сир - отбеляза мъдро Люмиер. - Както подобава на бъдещия крал на Аурадон.

- Може би - изрече Бен.

За бъдещ крал, казваше си той, беше изненадващо колко малко знае за Острова на изгубените. Как се справяха злодеите там, под купола? Как живееха, как се хранеха, как се грижеха за себе си? Как живееха семействата им? Какви бяха мечтите и надеждите им? Какво виждаха, когато погледнеха през прозореца на замъка, къщурката или пещерата си?

Бен си спомни как бе чувал, че някои от тях имат деца. Сигурно някои от децата бяха на неговата възраст, нали? Чудеше се как се справят с живота в сянката на прочутите си родители.