Ишбел Бий - Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

Веднага я изпращам. И знам, че повече няма да си пишем.

Тази вечер луната е огромна. Тримата седим на масата и ядем агнешко с мед, и пием вино. Голиат помага на баща

си да разкопае храма на принцесата. И двамата са много развълнувани, тъй като вече са намерили тайно помещение и жертвен олтар. Голиат докосва лицето ми с голямата си ръка и ми казва как утре ще ме заведе да видя храма отвън, както и артефактите, които са извадили.

– Какви жертвоприношения са извършвали в храма и? – питам.

Баща му отговаря много въодушевено:

– Изглежда са били човешки. Използвали са огледала. Открихме парчета от тях, с черни дръжки от обсидиан. Много са красиви. Жреците и са носели дълги роби и маски, които приличат на насекоми.

– На насекоми? – казвам.

– Да. Приличат на калинки.

Денят е изключително хубав. Седя в градината си с лулата и тефтера и пиша нова приказка. Във вестниците все още изобилстват разкази за Джак Изкормвача, как може би се преобличал като моряк, войник или доктор. Костюми, игри, писма като гатанки до полицията, липсващи черни дробове, липсващи сърца. Ето това е приказен злодей. Ето това е истинско чудовище.

„Хорас и вълшебният крак“, слава богу, беше хвърлена в огъня. Чувствам, че вече мога да напиша каквото искам, независимо дали издателят го иска.

Повече няма да пиша боклуци. Няма да го правя.

В Брайтън съм, седя на плажа и се наслаждавам на чаша чай. На около двайсет метра от мен седи крадец на бижута на име Пъркинс, когото проследих от Лондон. Отне ми седмици да го издиря, но скоро това ще се изплати. Търпението е благодетел. Полицай Уолнът донася два сладоледа.

– Прави ли нещо, сър?

– Не. Чака като нас.

– Шоколад или ванилия?

– Ванилия, моля – той ми го подава и сладоледът вече се топи по пръстите ми.

– Чудничък ден за лов на престъпници – казва Уолнът.

Тогава виждаме друга фигура да върви по пясъците. Облечен е в лилаво кадифено сако, покрито с червени сърцелисти.

– Задава се проблем – въздъхва Уолнът.

Господин Лъвхарт отива при Пъркинс, който седи и си топи краката в морето. Вади един дълъг сребърен меч и с един замах главата на Пъркинс отлита в океана.

– Е, дявол да го вземе! – извиквам.

Господин Лъвхарт дотичва при нас усмихнат и ми подава торба с откраднати изумруди.

– Уверявам ви, инспектор Уайт, заслужаваше да умре. Гнусно същество беше. Удушил баба си.

– Защо сте тук, Лъвхарт?

– Ами заради онази малка услуга, която казахте, че ще ми направите.

– Продължете – казвам и си дооблизвам сладоледа.

– Трябва да ми позволите да убия Тъмбълти. Никаква полицейска намеса. Мой е и ще си поиграя с него.

Пленен съм в огледало два метра и половина. Все едно е ковчег. Крещя, ближа стъклото от горе до долу, а момчето ми ме гледа и се смее.

Все едно е ковчег.

Пак си мислех за онова момче, което разби сърцето ми, когато бях на седемнайсет. Започнах да се колебая, да се питам дали съм действала справедливо. Убих го и изядох сърцето му като отмъщение. Защо все се замислям за него? Защо се връщам към същите спомени? Защо се разпитвам?

Защото го обичах. Защото го обичах. Защото го обичах.

Облечен съм като доктор с чанта с ножове. Кълцам и режа. Кълцам и режа кълцам и режа кълцам и режа. Опасявам се, че татко се е отрекъл от мен след последното момиче. Започнах да го срамя. Направих особено голяма бъркотия. Но запазих сърцето за него.

Тази игра ми омръзна. Искам да играя на нещо друго.

Един господин минава покрай мен и ме поглежда странно.

Изкрещявам:

– Ще изхвърля главата ти в кофа!

Мисля, че съм се превърнал в лудост. Стопил съм се в нея като сметана в горещ шоколад, прекалено лесно. Човекът е изчезнал. Тръгвам обратно към жилището си сред гъстата като супа мъгла. Минавам по моста Тауър; чувам подрънкващите ножове в черната чанта. Лъскави крокодилски зъби.

В другия край на моста стои човек. Дрехите му изглеждат смешно. Облечен е в черно като мен, но целият е покрит с червени сърцелисти като някаква болест. Държи дълго острие, сребърно като луната. Вървя към него, пристъпвам към това странно създание, докато не виждам лицето му. Има черни очи като мен и се е ухилил.

– Здравей, братко – казва.

– Лъвхарт, толкова много време мина. Липсваше ми, братче – и изваждам дългия си нож от черната чанта. Блести като знаменитост. – Всяка звезда има своята обратна точка, всяка червеева дупка в пространството – свой близнак. И ти си моят.