Ишбел Бий - Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

През лятото на 1887 г. дядо ми открадна един часовник. Дотъркаля го с количката до един двуколесен файтон и потегли с траката-трак. С широка усмивка, разтеглена на лицето му като тебеширена линия, нарисувана от дете на черна дъска – криволичеща и неуверена.

Траката-трак

Часовникът беше висок метър и осемдесет

Траката-трак

и с формата на ковчег.

Онези лукави машини на времето. Пирамида, ковчег, часовник… траката-трак .

Разбий часовниците. Стъпчи ги с крак, хвърли ги по стените. Размажи им цифрите, изтръгни им стрелките .

Спрете, часовници.

Спрете часовниците.

Спрете тиктаците.

Моят пазител, огромният, екзотичен и брадат Голиат Хъни-Флауър 1 1 Голиат Медоцвет (Melianthus comosus) – южноафриканско цвете с червен цвят. (Всички бележки под линия са на преводача.) , пристига като падаща звезда и се отпечатва на повърхността на земята.

ТУП

Той се приземи.

Галактически отпечатък.

Луната – сценичен прожектор за материализацията му на ливърпулския пристан. Небето е с цвят на попара, а морето – нещастно разтечено черно. От него всичко изглежда лепкаво.

Аз съм под негова опека. Казвам се Мирър 2 2 Огледалка, от mirror – огледало. . Името ми е отражение. Къс от луната.

Косата ми е червена като паприка и съм увита в черни мечи кожи. Голиат ме стиска за ръката и ме повежда по слузестата повърхност на пристана.

Капитанът ни господин Макеръл 3 3 Капитан Скумри, от mackerel – скумрия. е белобрад и обветрен старец с очи като морски скъпоценни камъни. Оставя ни на пристана с намигване и крива усмивка; все едно някоя побъркана акушерка ни изражда направо от морето. Странният му рошав котарак оглежда брега за тлъсти плъхове. По време на пътуването гушках този котарак като плюшено мече, хранех го с парченца шунка и галех рижата му козина сякаш беше грамаден тигър. Имаше очи като вълшебни бобени зърна, черни и шоколадови, които те гледаха и казваха: „И аз си имам тайни, да знаеш. Не съм обикновен котарак“. Капитан Макеръл го нарича малък проклетник и клати юмрук, но съм сигурна, че го обича толкова дълбоко, колкото обича морето.

Мисля, че само това е важно на този свят. Няма значение какво си, стига да обичаш и да си обичан.

Пътувахме от Египет и ни отне месеци да се върнем в Англия. Бяхме отседнали в Кайро при бащата на Голиат, който е археолог. Разкопаваше гробницата на една от египетските принцеси.

Небето в Египет е златно и розово и имат много богове. Небето в Англия е сиво и бледосиньо и казват, че тук има само един бог, но преди е имало повече. Те изчезнали, погълнати в разкази. Оставили само думи след себе си.

Посетихме гробницата на египетската принцеса – беше покрита с рисунки на сини бръмбари с рога и зелени риби със звезди над главите им. По кожата и бяха нарисувани червени цветя, които се изливаха като огън от устата ѝ. Богът в Англия е направен от вино и хляб, а в черквите му има рисунки на сърдити на вид молещи се хора и на ангели с мечове. Питам Голиат какви са били старите богове на Англия, онези, изчезналите, а той ми казва, че е имало богове и богини, някои на реката, на горите и на животните, и говорели на хората в сънищата им и в подредбата на звездите.

Липсват ми цветовете на Египет. Мисля си за всички онези огнени цветя на принцесата и за малките гърнета, с които беше погребана. Дори ги подържах в ръце. По тях имаше мънички нарисувани жаби и странни символи, подобни на очи. Зачудих се дали е била някаква чародейка, дали е била нещо не от този свят.

Корабчето на капитан Макеръл се казва „Русалската опашка“ и е боядисано зелено като лаймове. Стоим на пристана, а аз гледам към него и се сбогувам. То се вдига и спуска по мръсните вълни, засенчено от грамадните метални кораби без имена и без цвят. Вали из ведро и големи капки вода се разплискват в очите ми и по брадата на Голиат, където изчезват като перли, хвърлени в дива гора. Той ми се ухилва широко, разкривайки множество бели зъби, и ме вдига на грамадните си мечи рамене; понася ме като моряк на мачтата сред тълпите сиви, пълни със сенки хора, които се навъртат по пристана. Чайки крякат като вещици, а луната над нас е с формата на сърп. Хората тук се скитат като призраци, сиво върху сиво. Така ми изглежда Ливърпул. Не като Лондон, където съм израснала и който тупти, изпълнен с кръв и тъмна магия. Тук няма странен блясък. Капитан Макеръл ми маха за сбогом, хванал подгизналия котарак в ръце. И двамата ще ми липсват, и съм сигурна, че повече няма да ги видя.