Ишбел Бий - Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

– Не пипай. Това е много специален часовник.

Дядо ми обичаше часовника. Обичаше го повече от всичко. Сложи го в хола ни до стола, на който си пушеше лулата. И стоеше там с часове да го слуша как тиктака. Да слуша тихия му пулс. Да отпуска глава на дървеното му тяло, да притиска ухо там, където би било сърцето му. Чудех се дали беше пълен с ангели, които махат с крила и се опитват да излязат. Имаше нещо вътре; нещо чакаше.

Няколко дни след като донесе часовника вкъщи, ни каза, че са го освободили от работата. Каза, че лордът, за когото работел, бил изчезнал, а един нов джентълмен вече се разпореждал в къщата и нямал нужда от слуги. Каза, че няма защо да се тревожим за пари, защото имал спестявания, а часовникът щял да спаси всички ни. Не разбрахме какво искаше да каже.

Попитах го:

– Дядо, часовникът как ще ни спаси?

А той отговори:

– Казах ви, че е много специален часовник. Повече не задавай такива въпроси.

И така, вече прекарвахме всеки ден с дядо и не се виждахме с госпожа Бъмбълби. Всичко се промени. Преди в неделите ходехме на църква с госпожа Бъмбълби и семейството и. Дядо ни изкарваше под строй с белите ни роклички, с ожулените ни обувки и поклащащите се панделки в косите. Пеехме химните и слушахме викария, който изнасяше дълги и несвързани проповеди за прошка и проклети хора; дългият му пръст чукаше по амвона, големият му език се плъзгаше навътре и навън. Човекът миришеше на бурени, все едно си вдигнал камък близо до някое езеро и си го доближил до носа си. Църквата беше направена от студени сиви камъни и имаше огромна рисунка на разпънатия Христос; в краката му – ридаеща жена. Около него имаше група хора, които изглеждаха прекалено озадачени или втрещени, че да помръднат – просто го гледаха как умира.

– Той умря, за да живеем ние – казваше викарият.

Чудех се дали на Христос му е било по-приятно да е в компанията на мъртвите.

Дядо вече не искаше да ходим на църква. Вече не ни беше позволено да напускаме къщата. По цял ден и цяла нощ той седеше на стола си до часовника и слушаше. Чудехме се – какво ли слуша? Очите на часовника се движеха напред-назад, напред-назад; вечно гледа и се усмихва.

Помня как госпожа Бъмбълби чукаше на вратата ни и говореше с дядо, а той и казваше да се маха. Казваше и да си гледа работата.

Нощта преди да умра, сънувах, че съм се превърнала в калинка.

Когато се събудих, знаех, че това е последният път, в който виждам сестрите си. Изтичах до вратата да извикам госпожа Бъмбълби, но вратата беше заключена, а прозорците – залостени. Изкрещях, а дядо притисна устата ми с ръка.

Той седна на стола си пред часовника. Каза, че имал да ни казва нещо много важно. Каза, че старинният часовник бил бог и му проговорил през нощта. Каза, че часовникът искал да ни превърне в калинки. Каза, че бил сглобил един сандък под леглото.

„Полудял е“, помислих си.

Каза на сестрите ми да влязат в сандъка. Бяха толкова уплашени, че направиха каквото им каза и той закова капака.

Отвори часовника и ми каза да вляза.

– Не – казах.

Сестрите ми пищяха. Часовникът започна да бие.

Той ме взе, напъха ме в старинния часовник и ме заключи вътре.

Не мога да ви кажа колко дълго бях там. Помня как си мислех, че съм в стомах. Чувах пърхането на крилата на калинките. Мисля, че ме ядяха.

След мрака времето се разнищи – дълбоко, меко и черно като мастило. Изпълних се с празнота. Тя се навиваше в мен като течност, стичаше се през мен, подменяше ме. Нещо ядеше очите ми.

Помня, че чух гласове на мъже, които крещяха и блъскаха. Помня как се опитах да извикам, но гласа ми го нямаше. Помня как вратата на старинния часовник се отвори, слънчева светлина, ярка като огън, загоря по лицето ми, а един полицай на име Голиат нежно ме извади. Бях на пет години, а сестрите ми бяха мъртви.

Дядо ми бе арестуван и затворен в лудница. Госпожа Бъмбълби беше отишла в полицията и бе настояла да направят нещо. Де да бяхте отишли по-рано, госпожо Бъмбълби. В съда дядо ми твърдеше, че часовникът му шепнел на ухо. Говорил му ужасни, страховити, прекрасни неща. Каза, че нямал избор.

По онова време Голиат беше инспектор в Скотланд Ярд. Когато ме изнесе от часовника, го помолих никога да не ме оставя. Разпищявах се, когато не беше до мен, дори само за момент. И така той остана и се закле да ме защитава от този ден насетне. И спазва обещанието си.

Пристигаме на гарата в Уитби. Оранжеви и кафяви крила на пеперуди танцуват над плетовете край перона. Вземаме си багажа и излизаме, докато влакът бълва големи кълбета пара.