Ишбел Бий - Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

– Ето, да, усещам името на мъж: Джон. Има послание за Джон. – Трима души се изправят, вероятно и тримата с това име. Найтингейл посочва най-едрия от тях. – Вас, господине, до една година ще ви сполети подагра. Вземете мерки да го предотвратите. Стига вече пудинги и пайове. Вслушайте се в света на духовете. Може да седнете.

И той сяда.

Найтингейл тихо изскимтява, докато Голиат ми подава нов бонбон. Спиритуалистът посочва една много възрастна дама на предния ред. Изправя се малко трудно, но застава стабилно, като се държи за облегалката на стола. Сигурно гони сто години.

– Госпожо. Усещам, че майка ви е в света на духовете. – При това изказване Голиат прихва да се смее и покрива устата си с ръка. Глътва анасоновия си бонбон с мощен гълток. За щастие, Найтингейл не му обръща внимание и продължава: – Госпожо, нося послание от майка ви. Казва да си вземете котка да ви прави компания. И че скоро ще ви види.

Очите на горкия Голиат се навлажняват от смях и го гушвам. Той е един голям пухкав мечок. Той е моят голям пухкав мечок.

Найтингейл поглежда едно младо момче близо до сцената.

– Вие, млади момко. Понякога чувате лоши шумове нощем. Казвайте си молитвите и бъдете добър. Защото чувате призраците на баба си и дядо си, които скитат наоколо.

Момчето се почесва по главата.

– Бабинка е още жива, господине.

– Да, още съм жива! – виква възрастен глас от публиката.

Найтингейл отстъпва и дръпва една ръчка до завесата отстрани; кълбо пушек и няколко черни гарвана излитат зад него.

– Те са вестоносците на другите светове.

Един се забива в една греда под покрива и се изаква върху публиката. Публиката ръкопляска.

Найтингейл говори развълнувано:

– Днес сред вас има една млада дама, която има нужда от помощта ми. Тя има демон в себе си и аз ще го екзорсирам от нея.

Публиката се оглежда с любопитство. Господин Найтингейл посочва към мен.

– Госпожице, моля, елате на сцената.

Изправям се, минавам през хората и стигам сцената, като поглеждам през рамо и зървам Голиат. Неспокоен е. Господин Найтингейл стои до мен, а аз се вглеждам в лунносребристото му наметало с пайети. Хиляда мънички пръста са избродирали това наметало. Пръстите на фея шивачка, с тези ситни шевове. Отблизо е направо великолепно и се движи като черна течност, капе елегантно по сцената като мастило.

– Това младо момиче – продължава господин Найтингейл – потърси помощ от мен. В нея се помещава тъмен дух. Говори ѝ. Тази вечер и на тази сцена, с помощта на Света на духовете, ще извлека този демон от нея и ще я освободя.

Публиката пляска, омаяна от шарлатанина.

– И така, госпожице – размахва костелив бял пръст пред носа ми, – стойте съвсем неподвижно.

Поставя ме в средата на сцената като статуя, а дървеният под скърца театрално под стъпките му. Отново размахва пръста си, този път някак агресивно.

– Заповядвам ти, дух от отвъдното, напусни тялото на това момиче.

Хората мърморят и се размърдват. Оглеждам ги. Морска вълна от лица, омаяни от господин Найтингейл; очи като варени яйца, направо изскачат. Огромният Голиат стои отзад и ме гледа някак угрижен. Виждам как господин Найтингейл жалко размахва наметалото си, докато смотолевя някакво безсмислено заклинание. Очите ми небрежно се насочват към края на сцената, където чакат мъртвите, тихи като църковни мишки. Всичките започват да ми се усмихват. Това е лош вид усмивка. Умрелите са като снимки, окачени на стената. Чудя се защо са тук. Какво ли искат? Искам да ги пратя обратно в земята на мъртвите. Мисля си за огън, пламъци, червени като драконови люспи, за да ги накарам да изчезнат. Представям си публиката превърната в овъглени клечки. Господин Найтингейл продължава.

– Чуй ме, дух нечист! – и поставя ръката си на челото ми. – Напусни я и се върни в нечистата бездна, отдето си дошъл.

Дървото скърца под краката му. Мъртвите се кикотят помежду си, шепнат. Един от тези призраци казва:

– Срам ме е, като го гледам. Някакво мозъчно увреждане – и почуква по слепоочието си.

Мисля си за египетската принцеса и нейните цветя от пламъци. Представям си я как лежи в гробницата си, с любовни талисмани, поставени при краката и, сърцата на птици, пъхнати в малки гърнета за нея. Всички тези сърца за нея. И тогава чувам крясъците.

Завесата зад нас гори, пламъци танцуват по стената. Господин Найтингейл пищи като дете.

– Как? Как се случи това?

Не мога да му отговоря.

Голиат търчи по пътеката и отмята зрителите настрана. Грамадните му лапи ме вдигат и ме понасят през публиката, навън, далеч от опасността. Виждам как гарваните излитат през вратите на църквата, последвани от купища хора, паникьосани и крещящи. Виждам как господин Найтингейл гаси красивото си наметало, по което трепкат пламъци, в една мръсна локва. Един гарван му се киска развеселен от един покрив наблизо.