Ишбел Бий - Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

Докато Голиат ме носи по улиците, продължавам да си мисля за Египет и за оранжевата луна нощем. Чувам как сърцето му бие като голям часовник. Баща му имаше глас плътен като масло и беше голям и тъмнокож като Голиат. Помня ръцете му, които бяха покрити с петна от мастило от записките му по гробницата на принцесата – неговата мания. Помня дългите разговори между двамата, докато пиеха черно кафе със сладникава миризма; помня и меденките, които всички ядохме – сладки и вкусни. Говореха си за символите, изрисувани по гробницата и – торните бръмбари, вълшебното око за защита, птиците с криле като дъги, – докато лимонената слънчева светлина се стичаше върху тях като сироп. Онези цветове в Египет бяха толкова плътни и стряскащи, че сякаш ме бяха боядисали като маслени бои върху платно. Размазани във вените ми.

Тази вечер Голиат носи две чаши горещ шоколад, сяда на един голям фотьойл и ме прегръща.

– Стани мечка – казвам.

И го прави. Обгръщат ме огромни космати ръце с нокти, притискат ме. Муцуната му е влажна, а устата му разкрива многобройни остри зъби. Той ръмжи тихо и аз заспивам върху огромната си мечка. Миризмата на козина върху грейката за легло и биенето на голямото му сърце ме приспиват.

Сънувам, че господин Найтингейл бива задушен в тенджера и поднесен на шивачката, избродирала наметалото му.

Влакът потегля и запуфтява към Уитби като огромен звяр през мочурите, друса и се клати. Сутрешният въздух е свеж и ярък, а мочурите – диви, обитавани от духове и посипани с електриковосини цветя като очи на демончета. Небето е лазурно синьо, каквото е и сакото на Голиат с бродираните незабравки. Огромните му ръце стискат брой на „Таймс“; на първа страница с дебели букви пише:

Джак Изкормвача праща писмо от ада на озадачените Скотланд Ярд

– Кой е Джак Изкормвача? – питам.

Голиат ме оглежда внимателно, надникнал над вестника.

– Един много лош човек.

Заглеждам се над мочурите. Виждам лисица със същия цвят като косата ми, тича през тревата и гони един заек. Слагам пръст на стъклото, сякаш я докосвам.

– Какво толкова лошо прави? – казвам все още загледана в лисицата, която сега впива зъби в заека.

– Убива жени – казва тихо Голиат.

Влакът изпуфтява покрай лисицата. Тя остава оранжево петно на хоризонта.

– Защо?

– Защото му е приятно – казва тъжно Голиат.

Скачам на коляното му и го гушвам, като в процеса смачквам Джак Изкормвача.

– Обичам те, обичам те, обичам те – казвам, като се сгушвам в брадата му. Влакът пъшка и сменя посоката, друса ни като яйца в кошница.

Тогава се замислям за думата обич и си спомням, че и двете ми сестри са мъртви. Мисля си за дядо ми, който полудя и от когото Голиат ме спаси. Все едно е някакъв друг свят, а е минала едва година, така казва Голиат. Когато си мисля за миналото, се чувствам като пробудена от дълбок сън,

от

вълшебна

малка

кома.

Спомням си само късове от стария си живот, като полузавършен пъзел. Казвах се Миртъл 12 12 Мирта, от myrtle. и имах две каки, Роуз 13 13 Роза, от rose. и Вайолет 14 14 Виолетка, от violet. . Живеехме с дядо си в малка редова къща в Лондон.

Дядо работеше като иконом в имението на един лорд. Докато дядо беше на работа, ни гледаше съседката, госпожа Бъмбълби 15 15 Госпожа Пчел, от bumblebee – пчела. , която имаше девет деца и беше бременна с десетото. Наричахме я Пчеличка, защото носеше голяма жълта рокля с черни райета и беше кръгла като топка. Имаше тъжен и отнесен глас и беше най-милата жена, която съм срещала. Вземаше ни на ръце и ни разказваше за тайните съставки в тортите и, и ни въртеше, докато ни се завиеше свят. Децата и бяха пухкави и розови и бръмчаха около нея сякаш беше пчела майка, а те – нейните момчета.

Помня, че спасяваше червеи и паяци, хващаше ги в шепи и ги оставяше някъде на безопасно място. Понякога ни пееше, с глас тъжен и пърхащ като криле, или ни правеше пасти с пълнеж от сметана и сладко, и после ни забърсваше устите с влажна кърпа, преди дядо да се прибере. Харесваше ни, защото бяхме момичета. Косата и беше с цвят на мед, а очите и – тъмни и остри като загоряла захар. Пълни със сладост.

Една вечер дядо донесе вкъщи огромен стенен часовник. Каза, че бил старинен, затова предположих, че е за него. Беше по-висок от него и имаше голямо лице, нарисувано на циферблата, с демоничночерни очи, които се движеха наляво-надясно; гледаше, усмихваше се и биеше със звън на всеки четвърт час. По целия часовник се виеха рисунки на калинки – черни и червени и с формата на сърчица. Опитах се да ги пипна с пръст, но дядо ме плесна по ръката.