Ишбел Бий - Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

– Благодаря ви, че дойдохте. Може ли да попитам как се казвате?

Устните на съществото помръднаха малко нестабилно.

– Алис Бътърс 50 50 Алиса Масла, от butter – масло. .

– Бихте ли ми казали нещо за себе си?

– Защо? – попита тя подигравателно и се вторачи в него като таласъм с черните си очи.

– Бих искал да знам откъде получавам информация.

Тя склони.

– Работя в таверна „Блубел“ 51 51 Синчец, от bluebell. до площад „Митра“. Поднасям пиенето, чистя. Такива неща. Собственикът ми дава да спя в мазето. Имам си собствено легло. Нямам семейство. Всички са мъртви. Само аз съм.

Стори ми се странно малко същество.

Инспектор Уайт я гледаше хладно.

– Какво знаете за господин Тъмбълти, Алиса?

– Ами виждала съм го и преди. Идвал е в кръчмата няколко пъти. Облича се много елегантно. Истински джентълмен. Но плаши момичетата с лицето си.

– С лицето си ли? – отбеляза инспектор Уайт.

– Да. Имал е шарка или нещо такова. Лоша кожа и бяла като Луната, господине. Остави визитка на собственика, каза май, че продавал антики.

Тя подаде визитката – същата, каквато и аз бях получил.

– Споменавал ли е работата си, или къде живее в Лондон?

– Каза, че бил колекционер, господин полицай, събирал необичайни артефакти. Каза, че много пътувал, най-вече в чужбина, и се върнал в Англия заради някакви недовършени работи.

– Какви са били те?

– Не каза, господине. Но каза, че е отседнал при някоя си госпожа Пудинг на съседната пряка.

При тези думи инспектор Уайт отвори вратата и извика полицай Уолнът. Продума му нещо тихо на ухо и пак седна.

– Пращате хрътките си да го надушат ли, инспекторе? – попита госпожа Бътърс.

– Нещо такова – отвърна той. – Какво друго знаете? Всяка малка подробност може да е от значение.

– Какво по-точно е направил, ако може да попитам? – каза тя и го изгледа с любопитство.

– В момента е оперативно интересно лице. И много бих искал да разговарям с него.

– Струва ми се, че е лошо момче – каза тя и започна да се смее. Тази черна уста, със зелени венци и кафяви зъби. Гадеше ми се само като я гледам.

– Има ли нещо друго, госпожо Бътърс?

Тя продължаваше да се смее.

– Госпожо Бътърс? – повтори хладно инспектор Уайт.

Смехът секна изведнъж и онези черни очички се сведоха, а ръцете и се заиграха с мръсните кафяви дантели.

– Бих казала, че е луд за връзване. Наистина не мога да ви кажа друго, господа.

И стана да си ходи; инспектор Уайт я изпрати по дългия тесен коридор до входа. Тя застана на вратата, обърна се да ме погледне с крайчеца на окото и се поклони ниско. Тогава, усмихната като проклет таласъм, изчезна през вратата на улицата.

Останах така, с крака, заковани за килима. Впити в пода. С онемял мозък. Тогава извиках:

– ТОВА Е ТОЙ. ТОВА Е ТОЙ!

Но вече се беше изгубил из Лондон.

Казвам се Ебенизър Тъмбълти и съм кутия загадка. Аз съм богат магазин за фокуси. Аз съм трионът, с който фокусникът разрязва асистентката си на две. И после хората се чудят защо е мъртва.

Аз съм нещо гадно и съм луд като ножица.

Клъц клъц клъц клъц

Тъмбълти.

Така се казвам.

И ме питате – какво е миналото ми, откъде съм? Човек ли съм изобщо? И ще ви кажа. Да, да, някога бях човек, но никога не съм бил мил.

Израснах в заможно семейство в Лондон. Баща ми беше търговец на бижута и натрупа състояние, докато обикаляше света. Бях единствено дете, независимо и умно, и смятаха, че когато порасна, ще поема бизнеса му. Баща ми се връщаше с джобове, пълни с перли и изумруди, големи колкото очи. А аз жонглирах с тях – играех си с царски съкровища все едно съм дворцов шут. Получавах всичко, което съм искал, но пак излязох крив.

Убих всичките ни домашни любимци, хвърлих телата им в каналите, но запазих зъбите като сувенири. Прибрах ги в кадифените кутийки за бижута, които баща ми донесе от пътешествието си до Париж. Диамантите бяха заменени със зъби. Държах колекцията си на дъното на гардероба. Ред върху ред черни кутийки. Вълшебни кутийки за проклета фея.

Преди да навърша десет, вече бях убил първото си човешко същество. Беше слугинята ни. Бутнах я по стълбите. ха-ха-ха-ха-ха-ха-ха-ХА-ХА-ХА-ХА-ХА

Беше доста лесно. И зъбите и бяха моят трофей. Въпреки уврежданията на ума ми семейството ми остана в блажено невежество. Понякога се чудя дали бяха абсолютно тъпи. Успях да извърша седем убийства преди петнайсетия си рожден ден, едно от което беше братовчед ми Септим – сполетя го нещастен случай. Подхлъзна се и падна от покрива. След здравия ми ритник в гърба му. А-ха-хаха!! Беше прекалено лесно и прекалено приятно, че да мога някога да спра.