Ишбел Бий - Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

– Морти, ще направя още чай, докато му показваш мазето.

– Отлична идея.

Мортимър ме поведе обратно надолу по стълбите, покрай отдавна загубения котарак Господин Пикълс. Не знаех какво да направя с кожата, затова я увих в една носна кърпа и я прибрах в джоба си. Той извади един златен ключ от джоба си и го пъхна в сложно украсената брава.

– Красива е, нали? Бравата – каза и ме изгледа в очакване на отговора.

– Необичайна е.

– Да, може да се каже – рече и ми намигна. Това много ме изненада. – Кажете ми, цял живот ли сте били полицай?

Отново усетих писмото, топло до сърцето ми, туптящо.

– Не. Като младеж бях боксьор в Лондон.

– Борец. Виждам го във вас.

Вратата се отвори с лекота и разкри ярко осветена стая, боядисана в бяло и с бели каменни стъпала. Очаквах някаква тъмница. Но беше като в болница, пълна противоположност на останалата част от къщата. Слязохме по стълбите. На стената висеше единственият предмет в стаята – странен сребърен часовник, който тихо тиктакаше. По него имаше много детайлно гравирани човешки крака и ръце.

– Какво държите тук? – попитах.

– Е, както виждате, в момента няма нищо.

– Защо има ключалка на вратата?

– За да не избягате.

Вчера бе открит масов гроб в дом на улица „Дюдроп“ 7, Южен Лондон. Мортимър Кръмп и сестра му Доти бяха арестувани от инспектор Хъни-Флауър.

Дотук от подовете, стените и градината са извадени над сто тела. Молим всеки, който има някаква информация, да съобщи.

Инспектор сержант Уайт

7 октомври 1887 г.

След случката ми дадоха двуседмичен отпуск, затова отидох в Норфък, за да си успокоя нервите и да се видя с чичо си, който беше монах в приората в Лоустар и който беше поискал да му помогна по някакъв личен въпрос.

Пътят към приората беше осеян с почервенели листа, някои танцуваха във въздуха като пламъчета, после падаха около краката ми, изтощени и угасени. Оставаше още километър и половина по пътеката до портите – разтеглена като огромен червен език, заобиколена от дървета, които я ограждаха като счупени зъби. Писмото от чичо ми бе пристигнало два дни по-рано – искаше помощта ми в някаква чудата ситуация, за която не ми беше дал никаква информация, само настояваше да дойда. Не бях виждал чичо си от десет години и бях колкото загрижен, толкова и изпълнен с щастие, тъй като много ми липсваше.

Портите се появиха иззад един гъстак от бръшлян. Малката средновековна сграда беше заобиколена от големи градини с билки и цветя и просторен двор, който се ширеше надолу по хълма към гъстата гора. Беше красиво и спокойно.

Извадих една метална кутийка със захарни крушки от джоба си и лапнах два бонбона.

Фредерик стоеше до входа на приората под висяща саксия, преливаща от диви маргаритки. Беше висок и мускулест, без брада и с гъста тъмна коса. Приближи се бавно и хвана ръката ми.

– Голиат, скъпи племеннико. Искрено ти благодаря, че дойде. – На лицето му се четяха облекчение и обич. – Ела да пием чай.

Фредерик ме заведе до приората и влязохме в тясната кухня, която гледаше към билковата градина. Помещението миришеше на мед и подправки.

– Как пътува? – попита и ми предложи голям дървен стол до широка дъбова маса.

– Удобно, благодаря. Пейзажът ми се стори много успокояващ. Всичко е толкова равно.

– Да – каза Фредерик, напълни чайника с вода и го сложи на печката. – Има някаква привлекателна тайнственост, но не е за всекиго. – Спря и ме погледна тъжно. – Не мога да повярвам, че минаха почти десет години, откакто се видяхме за последно. Съжалявам за това.

– Имаш ли бисквити? – попитах.

– Не си се променил, още обичаш сладкото. – Отиде до долапа и извади една кутия. – С яйчен крем?

Кимнах и той ги остави на масата пред мен.

– Какво е станало, Фред? Кажи ми.

Той стоеше неподвижно над печката.

– Преди няколко дни в приората дойде гост. Казваше се господин Тъмбълти. Ексцентричен младеж. Каза, че доставя подарък.

– Подарък ли? – попитах и си взех една слепена бисквитка.

– Да, подарък. Донесе малка черна кутия с огромна червена панделка.

– И за кого беше този подарък?

Фредерик ме изгледа с интерес.

– Каза, че е за теб.

Водата завря и чайникът прониза въздуха като банши. За момент между нас остана крехка тишина. Той свали чайника от огъня и приготви чая.

– Отвори ли го? – попитах, когато Фредерик донесе чая.