Ишбел Бий - Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

Мортимър си нагласи якето, което беше изцапано с конфитюр, и се наведе към мен.

– Е, инспектор Хъни-Флауър, гонят ли ни духове? Обидили ли сме някой мъртъв роднина?

– Да, може би пралеля Марджъри – каза Доти дяволито. – Тя така и не ни харесваше, помниш ли случката с грейката на чайника?

Столът под мен болезнено изскърца. Усещах как единият крак се клатушкаше тревожно.

– Не съм специалист по паранормалното.

– Какво ни тормози, инспекторе? – попита Мортимър, като ме гледаше втренчено. Очите му бяха малки отблясъци, като приказно злато.

– Какво има зад зелената врата? – попитах, без да осъзнавам, че думите излизат от устата ми. Усещах писмото в джоба си; беше като грейка до сърцето ми. Надушвах гъста сладост, плътна, тежка миризма, която се издигаше и прикриваше нещо друго.

– А, пудингът от тапиока май е готов.

Доти весело загреба огромна буца от сочния, парещ, подобен на жабешки хайвер пудинг, сипа в три купи и ми подаде едната.

– Не, благодаря, не бих могъл.

– А, глупости. Такъв човек като вас – цял мечок. Харесвате сладки неща, нали?

Мортимър се включи:

– Доти много обича да храни хората. – Пъхна голяма лъжица сочна тапиока в устата си. – Колкото до зелената врата, води към мазето. С удоволствие ще ви покажа. Даже трябва да видите цялата къща, че да придобиете представа.

Седях мълчаливо и си ядях пудинга. Мислех си за приказката за Хензел и Гретел. Писмото – все още горещо до гърдите ми. Но не си тръгнах. Гледаха ме, докато ям. Когато свърших, изведнъж се сетих как, когато бях малък, баща ми ме предупреждаваше да не се доближавам много до спящите крокодили, защото не спят, а чакат да те хванат.

На рафта имаше един красив часовник, който ми привлече окото – беше сребърен, с гравирани феи, танцуващи около циферблата. Жужеше тихо като насекомо.

Леко влажна ръка ме потупа по главата, вдигнах очи и видях Доти.

– Хайде, елате.

Беше ми малко замаяно.

Последвах я в коридора и тръгнах нагоре по стълбите. Отново пожълтели от тютюн тапети – постоянен мотив в къщата. Малка снимка на сив котарак на име Господин Пикълс 48 48 Краставичко, от pickles – кисели краставички. – явно липсващият любимец – беше окачена до прозореца на площадката. И миризмата, която се долавяше в кухнята, прикрита от онази сладост, тук беше много по-остра. Гъста, изгоряла, мазна миризма.

Доти ме заведе в спалнята си.

– Заповядайте, заповядайте.

Стаята миришеше на кисело. Пак малка стая, с голямо легло с покривка на цветя. Тапети на цветя и счупено огледало до леглото.

– Понякога чувам гласове нощем. Напеви и пъшкане.

Килимът беше гнусен, с котешки лайна и прах. Кафеникава снимка, окачена в рамка над леглото. Беше Доти като малка, танцуваща на брайтънския кей. Приличаше на малка феичка, кълбо от руси къдрици и блещукащи очи. Коленичих и погледнах под леглото. Пак котешки лайна, но и още нещо. Пресегнах се и извадих парче суха човешка кожа с няколко косъма по него.

– Я – каза Доти, като се приближи. – Чудно какво ли е това. Нали ще останете за вечеря, инспектор Хъни-Флауър? Ще правя ябълков пай. Нали ви е любим?

– Да, любим ми е, откъде знаете? – казах и се обърнах към нея.

Парчето кожа лежеше като листо в дланта ми.

– Изглеждате като човек, който харесва ябълков пай. Толкова сте голям и силен, и сладък.

Мортимър подаде глава в спалнята.

– Намерихте ли нещо интересно?

– Човешка кожа – казах и я вдигнах към него.

Той я погледна за момент, после се вгледа в мен.

– И какво означава това?

– Не става въпрос за духове. А за нещо съвсем различно. – Погледнах стария гардероб в ъгъла на стаята на Доти и отидох при него. – Може ли? – Погледнах я и тя кимна.

Врата се отвори с театрално скърцане, а вътре бяха закачени пет-шест рокли с ужасяващи цветни мотиви и проядени от молци. Изглеждаха прекалено големи за нея. Нямаше нищо друго.

Влязох и в стаята на Мортимър, като все още стисках кожата в ръка подобно на някакъв странен талисман. Неговата стая беше по-голяма, много тъмна, без прозорец. Голямо легло в средата на стаята, под което погледнах. Никаква човешка кожа. В стаята беше горещо като в пещ. Никакви снимки по стените, само същите мръсни, кафяви тапети. Вместо гардероб имаше скрин, който прерових. Стари чорапи, ризи и панталони с дупки. Отново нищо интересно.

В ъгъла имаше сгънат вестник, който служеше да подпира вратата. Датата привлече погледа ми. 27 декември 1881 г. Излязох от стаята, тъй като бях започнал да се потя. Доти излезе на площадката пред мен с лека стъпка.