Ишбел Бий - Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

Когато пристигнах в дома на Кръмп, валеше толкова силно, че чадърът ми се счупи под тежестта на болезнено големите капки дъжд и се отпусна в ръцете ми като удавен кос. Захвърлих чадъра в едно близко кошче, доближих малката редова къща и почуках на вратата. Кокалчетата ми бяха охлузени, защото вечерите се боксирах – баща ми ме беше тренирал в Египет.

Чух тихо движение вътре – чифт чехли по килим, които бавно се приближават. Тази сутрин четох едно писмо от баща ми. Страниците бяха сгънати като кърпичка в джоба ми, близо до сърцето. Беше започнал разкопки в Кайро, при гробницата на една египетска принцеса. Щеше да отнеме дълги месеци, но много се радваше. Надяваше се да се върна в Кайро и да остана с него, както му бях обещал. Почеркът на баща ми беше завъртян и красив, имаше и йероглифи по ъглите. Вълшебни символи.

Липсваше ми. Липсваше ми Египет. Беше ми изпратил някои от рисунките си на находки близо до входа на гробницата и на гравюрите по стените. Бързи скици на червени и черни същества като калинки, които танцуваха над входа. Комични рисунки на жреци с маски като насекоми покриваха стените в някаква процесия, като всеки носеше съд с нещо, принадлежащо на принцесата. Всеки от жреците беше показан с церемониална кама и огледало. Баща ми ми беше казал, че носели огледала, в които да пленяват души, а и защото служели като проходи към други светове, както и за врачуване. Замислих се за принцесата и властта, която е имала над тези хора. Колко ли далеч биха стигнали за нея? Имаше ли изобщо граница?

Вратата се отвори с леко скърцане и Доти Кръмп, дребна женица в розова рокля и възголеми пухкави чехли, ме изгледа с любопитство.

– Добър ден, госпожице Кръмп. Аз съм инспектор Голиат Хъни-Флауър. Дойдох заради оплакванията.

Устните ѝ се извиха в полумесец, а очите и бяха много бледи – като яйца.

– А, да, заповядайте – изчурулика тя. Гласът и звучеше като детски; не принадлежеше на това тяло. Последвах я в коридора, където висеше очукан празен кафез. – Направих сладки с конфитюр, Мортимър много ги обича – каза тя и ме потупа леко по рамото.

Мортимър Кръмп седеше в тясната кухня, висок и строен, почти кльощав, облечен с дълго свръхголямо кафяво яке. Имаше малко лице като на птица и много големи и дълги зъби.

Доти ме покани да седна, сипа ми чаша чай от един пукнат чайник и ми сложи чиния със сладка с конфитюр. Мортимър ми подаде ръка.

– Приятно ми е да се запознаем, господине.

Кухнята беше тясна и тъмна, с покафенели от тютюн тапети и портрет на начумерената кралица Виктория в рамка, окачен накриво над мивката. Погледнах през прозореца и видях малка градинка, цялата в плевели. Зад Мортимър имаше друг коридор, който водеше към стълби за нагоре, а под тях имаше зелена врата, която предположих, че води към мазето. Това, което привлече окото ми, беше богато украсената брава на тази врата.

Мортимър избърса конфитюра от устата си и проговори.

– Може ли да попитам коя е родината ви, господин Хъни-Флауър?

Отпих от чая, който беше много добре запарен.

– Роден съм в Египет, но баща ми е англичанин.

Столът изскърца под тежестта ми. Улових отражението си в огледалото – брадата ми беше влажна и чорлава.

Приличах на голяма мечка, паднала в реката. Двамата ме гледаха малко злонамерено.

– През последните няколко седмици получихме много оплаквания от съседите ви за шумове нощем, които идват от вашия дом. Най-вече крещене и блъскане. Можете ли да обясните?

Мортимър се почеса по носа.

– Имаме проблем с тази къща. Смятаме, че тук има някакво зловредно присъствие.

– Зловредно присъствие? – попитах.

– Да, чуваме странни шумове, няколко пъти дори чухме имената си.

– Не забравяй и миризмата, Морти – каза Доти. – Лъха отвратително, като горяща свинска плът.

– Намеквате, че домът ви е обитаван от духове ли?

– Точно така, господин Хъни-Флауър – каза Мортимър и си взе още една сладка. – Със сестра ми водим много спокоен живот. Живеем в тази къща от деца и никога не е имало проблеми. За първи път се случи на Коледа, когато Доти приготвяше вечерята в кухнята и чу как нещо я вика по име. Аз също чух глас. Четях вестник. Имахме котка и вълнисто папагалче, но скоро след това и двете изчезнаха.

– Нещо друго?

– Със сестра ми вече не сънуваме.

Настана особена тишина. Мортимър дъвчеше сладката си. Доти потропваше с костеливия си пръст по бузата си. Мортимър изведнъж се разсмя, а тя се разкикоти като ученичка. И двамата ми се струваха някак смущаващи.