Ишбел Бий - Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

Пробождам се в сърцето.

Нося се в лодката на господин Уишбоун, в лодката с малкото червено платно. Червено е като нар. Толкова е спокойно, водите – кротки, въздухът мирише на мляко, такава прекрасна мекота.

Отплаваме, отплаваме в космоса.

Събудих се на поляна с макове. Леля ми беше превърната в цветя и бях сама. Изтичах обратно до къщата на леля Ева. Тичах с всички сили и се заключих вътре. Скрих се в спалнята и, под завивките. Прииска ми се да можех да променям формата си. Де да бях вълшебна като леля Ева и да можех да се боря с него, но можех само да бягам. Заспах и засънувах, че отново съм в стаята, заобиколена от рисунки на нарове. Очите им бяха пълни с калинки, дебели рубинени фигури, които разтварят крила. Виках леля Ева да ме спаси, но тя беше се превърнала в богиня, затворена в ковчег, направен от червени цветя. И маковете се смееха, мълниевото дърво се смееше, наровете се смееха, а той се връщаше при мен, връщаше се да ми даде урок.

Когато се събудих, луната беше изгряла на небето, сребърен сърп, проблясващ като ятаган. Слязох по стълбите и отидох в кухнята да сложа чайника. До прозореца висяха китки сушена лавандула и градински чай, а до мивката имаше съдове с прясна мента; една каменна жаба подпираше вратата и ме гледаше. Това беше вещерска кухня. Защо не бях наследила някаква магия? Лунната светлина се носеше лениво в стаята и тогава на вратата се почука. Пуснах го да влезе. Какво друго можех да направя?

Той ме огледа като сънлив паяк и седна на кухненската маса, докато аз сипвах чая. Един от плодовите сладкиши на леля Ева стоеше до чайника като тежка поличба.

– Не съм свикнал съпругите ми да се самоубиват, за да ми избягат. Това няма да се повтори, разбираш ли ме?

Не му отговорих.

Той си намести очилата.

– Разбира се, не искам да си нещастна. Знам, че в Подземния свят ще ти е самотно, затова реших всяка година да ти давам шест месеца на земята, а после ще се връщаш при мен за следващите шест. Ако отново не ми се подчиняваш, ще наруша тази уговорка. Съгласна ли си с това?

Кимнах.

– Не си особено интелигентна, не си и кой знае колко интересна, но си ми съпруга, моя собственост, и трябва да се опитаме да се държим прилично един с друг.

– А леля ми Ева? – попитах.

– През шестте месеца, в които си с мен в Подземния свят, тя ще остане под формата на макове, под моята магия. Когато се връщаш на земята, тя ще се преобразява обратно. И осъзнавам, че най-вероятно пак ще се опита да ме убие, и го очаквам с нетърпение – усмихна се дяволито и продължи: – Не харесвам жените особено много, но мога доста да се привържа към нея. В нея има някаква искра.

– Може да потърсиш мъжка компания. Леля ми има много хубави рокли горе, които можеш да пробваш – казах и се засмях.

Той ми удари толкова силен шамар, че паднах на пода.

– Внимавай какви ги приказваш.

Изправих се малко несигурна.

– Може ли да си взема някакви дрехи от горе, преди да тръгнем?

Той кимна, без дори да ме погледне. Качих се уверено в спалнята на леля Ева и извадих пушката изпод леглото. Докато слизах, насочих дулото към главата му. Изглеждаше искрено изненадан. Дръпнах спусъка и главата му избухна по цялата стена.

– Това е, задето ме удари, лайно такова!

Излязох с пушката и изтичах извън града, в полето с макове. Леля Ева се изправяше, с коса жива като пламъци, а маковете, останали по тялото и, нежно тупваха на земята. Тя ме прегърна позамаяна.

– Застрелях го, лельо Ева. Гръмнах му главата.

– Няма да е мъртъв – отвърна тя.

– Не искам да се връщам при него! – изкрещях.

Все още имаше макове в косата, дълга и кървавочервена като лава. Изведнъж той се появи в мъгла от маков цвят, грабна косата и и я изви в ръцете си. Отново вдигнах пушката, но не можех да се прицеля добре заради леля Ева. Тя изкрещя нещо и в небето започнаха да танцуват светкавици, мълния след мълния започнаха да падат върху него. Ударен от електричеството, той отлетя от нея, а аз отново го застрелях и главата му гръмна. Обезглавеното му тяло падна назад и тупна сред маковете.

– Какво ще правим сега, лельо Ева?

– Ще го напъхаме в дървото – викна тя и го хвана за краката. – Ще го задържи като ковчег.

И го натъпкахме в хралупата, запълнихме я с пръст, а леля Ева я запечата с тежък амулет от макове. После продума на дървото:

– Ще излезеш само ако освободиш племенничката ми от брачното споразумение.