Ишбел Бий - Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

Реката се извиваше покрай градинката на леля, облизваше я като жаден език. Водата беше дълбока и гъста, пълна с блещукаща слуз и водорасли като змийски опашки. Градинката беше на склон, който се спускаше към брега, където се носеха грамадни гъбести купове от мек и лъщящ жабешки хайвер. Понякога виждахме една лодчица с червено платно по реката. Човекът в нея беше местен, господин Уишбоун 44 44 Господин Костица, от wishbone – вилка, кост при птиците, получена от сливането на ключиците. . Ловеше сладководни риби и спеше в лодката си. Веднъж му махнах, но не ми обърна внимание. Струваше ми се все едно е на стотици години, като някой прояден от молците вълшебник. Може би ако се вгледаш в очите му, ще те превърне в нищо. Леля Ева ми беше казвала, че е стар нещастник и ако някога пусне котва близо до градината и, ще му пробие лодката и ще го гледа как потъва.

Следобедите, когато ми гледаше на ръка, леля отваряше бутилка червено вино и след няколко тежки чаши хващаше ръката ми като молитвеник и започваше да изучава линиите, скритите думи, невидимите ми нишки. И всеки път казваше едно и също: „Някой идва да те вземе. Има калинки в очите“, и се засмиваше тъжно.

– Да не е красив принц? – питах.

Тя отклоняваше поглед. Дръпвах ръката си като книга, която е била прочетена и захвърлена. Малките ритуали, които изпълнявахме, винаги бяха едни и същи. Сякаш и двете чакахме нещо да се случи, нещо, което, подобно на мълния, да удари и да остави ужасен отпечатък върху нас. Докато чакахме, играехме тези игри.

Градчето , в което живеем, се казваше Апълдор 45 45 Ябълкова врата, от apple – ябълка, и door – врата. – беше малко и задрямало, заобиколено от ябълкови дървета и древни гори. Тук винаги съм се чувствала уютно като дървеница. Сгушена, смачкана от любов. Но на шестнайсетия ми рожден ден нещата започнаха да се променят. През деня имаше страшна буря, черни ленти мрак се разгънаха по небето, а облаците бяха с формата на дракони, носеха се и крещяха. Същата вечер директорът на училището, господин Куипъл 46 46 Господин Шикалкъл, от quibble – шикалкавене , се беше удавил в реката. Беше се самоубил и не беше оставил бележка.

Леля Ева смяташе, че е подозрителен, защото не отглеждаше цветя в градината си. Казваше, че неделите си четял вестника на двора и навиквал местния котарак, ако се излежава наоколо. Леля смята, че хора, които имат градини без цветя или други растения, нямат душа. Каза, че котаракът вероятно го е бутнал в реката. Или някоя русалка го е примамила, размахала аквамаринената си опашка и припърхала с лунно-сребристите си клепки. Леля държеше изрезката със статията за смъртта му в тоалетната до предтечата ни Реджиналд Кръмп.

Попитах я дали и друг път се е случвало нещо ужасно в градчето и тя каза, че не се е случвало, но имаше съмнения за месото при местния месар. „Сигурно е човешко“, каза тя и звучно се засмя – стряскащ смях с нотки електричество в него, което цъкаше и боцкаше.

Има огромна грива от гъста коса, която къдри и боядисва в ярко, пламтящо червено. Спуска се до кръста и като луди змии. Мисля, че наистина е хубава жена. Тя е като от приказка, или пък е кралица Титания. Цялата е от сурова магия и редки наслади. Съвсем скоро стана на петдесет, а никога не е била влюбена. Не знам дали това я натъжава. Изобщо не знам как да възприемам всичко това. Мисля, че на вълшебните същества им е трудно да живеят сред хората, в света на човеците. Сигурно това я разстройва. Сигурно се чувства самотна. Но не иска да ми каже.

Майка ми не е толкова красива, колкото сестра си. Тя е висока, силна жена и чудесен градинар. Ръцете и все са в земята. Ръцете и все карат нещо да расте. Участва в движението на суфражетките. Баща нямам. Мама ми каза, че бил продавач, който само минавал през Апълдор. Омаял я с фокусите си, после тя забременяла, а той си тръгнал. Няма негови снимки, само спомени.

Каза, че бил красив, с крива усмивка и пълен с обещания. И пълен мошеник, както леля Ева често отбелязва. Аз съм като майка си, висока и обикновена. Очите ми са много бледи, като на призрак. Майка ми ми казва, че имам очите на баща си. Нейните са бебешко сини. Имат цвят на безопасност и спокойни води. Моите са с цвят на молци, скрити и пърхащи в таен гардероб. Също като татко.

В деня на отвличането ми слънцето вреше като яйце. Най-горещият ден за последните петдесет години. Събудих се потна, с влажни крака. Бях сънувала, че майка ми стои насред поле от ярка златна царевица, а татко дойде да ме види и влезе в стаята ми с кошница ябълки. Каза, че знаел един фокус, махна с ръка над зелените ябълки и те се превърнаха в яркочервени нарове – тежки, вълшебни кълбета. Каза, че били много вкусни. „Опитай една, миличка.“ Косата му беше мазна, а ръцете – притеснени. „Той е просто измамник“, помислих си. Беше усмивка без лице. Нещо, на което не бива да се вярва.