Ишбел Бий - Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

Чудат завършек си е.

Бях на дванайсет, дребна за възрастта си и съвсем обикновена. Имах дарба да свиря на пиано, така ми казваха, и нямах нито братя, нито сестри. Реших да купя часовник на татко за рождения му ден. Много специален часовник. Наскоро родителите ми бяха организирали вечеря и един от приятелите на баща ми, доктор Черитри, беше дошъл. Имаше изключително красив джобен часовник. Беше сребърен, с гравирана змия с рубинени очи. Каза ми за часовникарския магазин, откъдето го беше взел… и реших да избера един чудесен подарък за баща ми.

Бях с обикновена бяла рокля, бели ръкавици и жълта панделка в косата. Косата ми беше много дълга и с цвят на пясък. Беше същата като на баба ми. Жълтата панделка беше подарък от нея. Беше от коприна и много мека на допир.

Денят беше хубав, затова се разходих през парка, по правата и прохладна алея, под посадените под строй дървета.

Тук бях седяла и рисувала акварели; но рисунките не бяха особено добри, така ми обясни учителят. Паркът беше равно и зелено открито пространство с граници от жълти и розови цветя и с пътеки прави като стрели. Имаше дами във файтони, всичките с розови ръкавици и сковани усмивки. Един господин на колело мина покрай мен и вдигна шапка. Имаше тъмен мустак, космат и особен, а зъбите му бяха жълти и криви, и видях розовия връх на езика му, който се подаваше между тях. Беше като някакво предупреждение. Като някакъв знак.

Но продължих по правата пътека. В такива моменти ми се искаше да имам брат или сестра, които да дойдат с мен, с които да говоря. Може да се каже, че бях много самотна. Знаех, че имам късмета да живея в хубав дом с добро семейство. Родителите ми често ми го казваха. Чудя се, дали ако постоянно ти казват какъв късмет имаш, рано или късно се случва нещо лошо.

Имах късмет

Имах късмет

Имах късмет

Имах

голям

късмет.

Господинът с колелото отново мина покрай мен. Този път се усмихваше. Заобиколи ме игриво с колелото. Направи кръг. Огради ме. Не му обърнах внимание; гледах право напред по пътеката през парка. После си тръгна. Опасността бе преминала.

Имах късмет.

Пътеката стигаше до обширно равно езеро в средата на парка. Видях как минава бяла лодка, а в нея – двойки, хванали греблата. Въздухът беше спокоен, водата нежно проблясваше, няколко патици плуваха наблизо, спокойни и квакащи. Цветовете на парка бяха воднистосини и меки зелени, с няколко капки локумено розово и лютичево жълто, и голямо количество сиво. Беше скучен акварел. Лоша рисунка. Над главата ми се извиси ред надвиснали дървета и временно ме засенчи. Хладно и тъмно. За момент усетих онази тежка сянка над главата ми все едно чертите ми бяха изчезнали. Сякаш аз бях изчезнала. Сякаш вече се изплъзвах от този живот, от този свят. И въпреки това продължих напред.

Мракът ми напомни за доктор Черитри. Имаше лице като сянка, криещо истинските му намерения. Имаше малки умни черни очи и много грозна уста. На вечеря разказваше на баща ми за фотографиите си. Снима души, които напускат телата на хората. Показа ми една от тях. Беше на стара жена във фотьойл. Изглеждаше все едно е заспала; в скута ѝ лежеше книга, а над главата ѝ имаше тънка ивица светлина, за която доктор Черитри каза, че е душата ѝ.

– Уловили сте душата и в снимката ли? – попитах го.

И си спомням, че точно тогава извади джобния си часовник, да види колко е часът. Жужеше като тихо насекомо. Стори ми се най-красивото нещо, което някога съм виждала, и той много се зарадва, че ми е харесал. Изглежда му беше забавно. Как ме гледаше само – виждаше едно обикновено и не особено интересно момиче; виждаше нещо празно в мен. И мисля, че затова ми даде да погледна часовника му. Даде ми да докосна рубинените змийски очи.

Бяха топли като огнени мъниста. Извади от джоба си една визитка с адрес и каза:

– Защо не вземеш един такъв на баща си, за рождения му ден? Ето адреса на магазина.

Визитката беше в портмонето ми. Отпечатъците му бяха по нея. Може би беше оставил следа от собствената си душа. И се зачудих – дали когато умра, господин Черитри ще ме снима?

Вървях по брега на езерото, пътеката все още беше права и открита. Виждах изхода, виждах портите в далечината. Деца играеха на тревата с бавачка с лисичи очи; един полицай мина наблизо, с поглед напред, винаги загледан напред. Краката ми не спираха, стъпка подир стъпка, сякаш бях автоматон. Имах един часовник с пружина, с вид на маймунка, която ходеше насам-натам по килима – татко го беше купил от Индия. Така се чувствах сега. Движех се, но някой друг ме контролираше. Превръщах се в тъмни пространства. Изпразвах се.