Ишбел Бий - Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

– Хмммм – изхъмка Лъвхарт и вдигна пръст до брадичката си; играеше си с мен. – Какво искате да се случи?

– Искам всички онези чудовища да бъдат спрени. Искам лейди Кларънс и групата и да бъдат наказани. Но законът не може да го направи. Законът е безпомощен. Не мога да си върша работата. Дори комисарят ми е замесен.

– Искате да ви отърва от тях, така ли, инспекторе? Да не ме молите да ги убия за вас?

– Не знам какво ви моля. Трябва ми съвет. Трябва ми някаква възможност.

– Възможностите ви са, меко казано, ограничени. Неприятна пасмина са онези. Много са противни – каза той, блеснал като фолио.

– Моля ви да направите каквото можете.

– С удоволствие ще ви помогна, инспектор Уайт. Ето какво. Ще обезглавя лейди Кларънс, Обадая Дедлок, Едмънд Черитри и комисар Солт, които са главните виновници. Без тях групата им ще се разпадне. Не бива полицейски служител да е забъркан с тях – какво би казала кралица Виктория? В замяна на това трябва да ми направите малка услуга.

– Която е?

– В близко бъдеще ще имам нужда от помощта ви и ще се обърна към вас. Става въпрос за нещо, което вземам много присърце.

Погледна ме сякаш едва ли не ще се разридае, но миг по-късно отново се беше ухилил.

– Добре.

Стиснахме си ръцете. Сделката беше сключена. И нямаше да съжалявам.

– В никакъв случай не се чувствайте виновен, инспекторе. Спомнете си, че вече са мъртви. Налагате естествения закон, а аз съм доброволен убиец от ваше име.

Почувствах огромно облекчение. Беше луд като за трима. Но също така беше странно героичен и нямаше абсолютно никакъв страх от каквото и да било. Зачудих се какво ли може да му се е случило, че да го превърне в това същество. И май изведнъж осъзнах, че всъщност го харесвам.

Какво ли носят хората на погребение? Нещо драматично, това – ясно. Тематиката е смърт. Значи черното е очевиден избор, макар и малко предсказуем, а аз изобщо не съм предсказуем. Бях поканен, разбира се. Аз съм един от най-богатите хора в Англия и ме смятат за забавен ексцентрик. Така че мога да си нося каквото си искам. И да убивам когото си искам.

Бях се спрял на бяло, но с червени сърца, разбира се – запазената ми марка. Дързък ерген!

Размишлявах как да ги убия всичките.

Просто я обичам тази дума.

Презглава

Вземам наследствения си меч. Татко много би се гордял, че ще влезе в употреба. Глави, натъркаляни по гробището като тикви! Нямам търпение. Надявам се да имат интересен викарий. Може би някой фъфлещ. Ще бъде великолепен ден!

Траката-трак. Потропваме с бялата ми карета с белите коне. Обичам да правя впечатление. Бялото е съвсем като за светци. Толкова призрачно очарователно. Тракататрак. Към Ъндърудската 40 40 Подгорска, от under – под, и wood – дърво, гора. църква и гробищата. Наистина не бива да закъснявам. Важни хора имам да убивам. Обещания имам да спазвам. Стискайте палци, инспектор Уайт. Това е за вас, господине.

Красив, слънчев ден в Лондон. Любимият ми град. Малкият ми свят. Обичам да гледам хората, малките куклички. Марионетки на невидими конци. Брадатите дами, танцуващи в калта, грубите и безформени улични хлапета, пияниците, крякащи като жаби. Цялата тази проклетия на историята, пласт върху пласт, като блатовете в някоя от тортите на леля Роузбъд. Отрова, кротко положена в слой яйчен крем.

И пристигаме пред портите на Ъндърудските гробища. Бяла черквичка за елита. Има дори розова градина специално за мъртвите. Толкова красиво – а всички обикаляха като мухи над тор. Видях лейди Кларънс с черна рокля и перлен гердан, плачеше на рамото на доктор Черитри. Каква прекрасна актриса би излязла от нея! Несъмнено би била отлична в ролята на лейди Макбет. Ооо, видях и Обадая Дедлок, рижавият човек извън групата. Не си пада по компанията. Може би е малко срамежлив? Дори комисар Солт присъстваше; винаги е хубаво на псевдопогребенията да има и корумпиран полицейски служител. Скокнах от каретата с меч в ръка. Достатъчно ексцентричен ли съм, а? Приближих се и се поклоних много ниско на лейди Кларънс.

– Ужасно съжалявам за смъртта на Елайджа. Пропуснах ли опелото?

Лейди Кларънс ме изгледа все едно съм буболечка, която да премаже. Много ми напомняше на леля Роузбъд.

– Да, беше много хубаво – каза тя, но не гледаше мен, а въображаема публика. – Сега ще го погребем, ако искаш да дойдеш с нас. Ако нервите ми издържат – чувствам се толкова крехка. Горкичкият ми Елайджа. Бе ни отнет толкова млад.