Ишбел Бий - Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

Забравих останалата част от пътя, сякаш не беше важна. Сякаш беше изключена. Когато пристигнах при магазина на часовникаря, се почувствах все едно съм се събудила и погледнах красивите неща, изложени на витрината. Бяха като скъпоценни камъни, блещукащи, докоснати от нещо вълшебно. Тъмен еликсир. Трудно откъснах очи от тях. Точно в средата на витрината имаше една сребърна жаба с отворена уста, а вътре – тихо тиктакащ часовник. Успокои ме; тихото му тракане – плашеща, полазваща сънливост. Отворих вратата на магазина, камбанката над главата ми издрънча и изведнъж осъзнах, че

вече бях мъртва

Албърт Чаймс стоеше пред мен със странно приспособление с лупи на очите. Беше много възрастен. Изглеждаше все едно тялото му се чувства неудобно в кожата му, сякаш тя не му беше по мярка. Може би беше на близо сто години. Приличаше на вълшебник от някоя приказка. Такъв, който живее в чудата кула в гората. Опасен вълшебник, който може би е полудял? Дали Лондон не е една голяма гора? Дали не съм във вълшебна кула? Мисля, че май влязох в приказка.

Той свали лупестото приспособление и се усмихна любезно.

– Добро утро, млада госпожице. С какво мога да ви помогна?

Чух котешко мъркане и една гъвкава, пълна, черна като нощта котка се материализира на лавицата и ме загледа с искрящи изумрудени очи.

– Казва се Клеопатра. Харесвате ли котки?

Усмивката му остана като закована.

– Дойдох за подарък за баща ми. Има рожден ден. И да, харесвам котки. Много е хубава.

– Баща ви какъв часовник би искал?

– Джобен.

– В момента имам доста джобни часовници. Елате и погледнете изложените.

Приближих се към него, към една витрина, застлана с лилаво кадифе. Вътре гнездяха дузина джобни часовници. Удобно настанени като яйца. Всичките бяха от сребро, някои със златни нишки и скъпоценни камъни. На някои бяха гравирани животни или символи – видях лисица с диамантена опашка, костенурка със зелена инкрустирана черупка, един със символ на око, друг с редица танцуващи духчета. Но в ъгъла видях часовник за баща ми – имаше рибарче, хванало ключ в клюна си. Баща ми винаги е харесвал рибарчета.

– Искам ето този – и го посочих.

Албърт Чаймс щеше да отвори капака, но ме погледна някак странно. Както ме беше погледнал човекът на колелото.

Заобиколи ме.

Кой е най-ранният ми спомен? Помня времето, когато ме наричаха Миртъл. Така се казвах. Една от три сестри.

Миртъл, Вайолет, Роуз.

Слушахме как дядо ни разказва приказка. Беше за един вълк, който живял в една гора и бил много гладен. Помня, че Вайолет се уплаши – не и харесаха големите му зъби и големите му жълти очи.

Казват, че вълците обичат луната, че са силно влюбени в нея. Тя ги защитава, дава им сила, храни ги с любов. Около нея треперят звезди.

Дядо казва, че вълкът може да се маскира. Облича се в дрехите на хората, за да ги подмами и изяде. В тази приказка има едно момиченце с червена шапка. Носи си ловджийски нож, в случай че някой вълк се опита да я изяде. Един ловец я пази; той има голяма брадва, познава гората и разпознава вълците.

Дали Лондон не е една голяма гора? Дали няма вълци с цилиндри? Усмихват се, ядат сладкиши и пият чай.

Казвах се Миртъл. Нямам нищо червено. Единственото червено беше в косата ми. Косата на сестрите ми беше кестенява. Двете казват, че приказните хора имали червена коса. Червена като жертвоприношение. Дали не съм къс месо? Дали някой красив човек-вълк ще иска да вечеря с мен?

Дядо казва, че вълкът се облича като бабата на момиченцето и седи в леглото да я чака. С бабиния шал на раменете, с очилата и на върха на вълчата му муцуна. Завит в леглото. Луната над него – тежка и праисторическа. Нощна лампа.

– Не искам да я изяде – каза Роуз и запуши уши.

– Ако не слушаш приказката, няма да научиш нищо – отвърна дядо, а жълтите му зъби щракаха.

Какво искаше да научим? Да не би да искаше да носим брадва? Какъв беше урокът?

Луната винаги е на страната на вълците. Ловецът пази горската пътека. Ако пиете чай с човек-вълк с цилиндър, значи вероятно ще ви изяде. Може би бабата не е била подлъгана. Може би го е пуснала. Може би в нас има нещо, което иска да бъде изядено. Разказът плашеше сестрите ми, те не харесваха вълци. Докоснах косата си, усетих горещината, дразнещия сърбеж.

И това беше първият ми спомен.

Казвах се Миртъл. Когато умрях, скочих в огледало. Станах отражение. Част от луната. Сега нощем вълците пеят на мен.