Ишбел Бий - Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

– Но не е бил чак толкова млад, госпожо – обадих се. – Беше на прилично зряла възраст.

Да, предполагам, че беше почти на сто.

И всички очи се насочиха към мен.

– Но талантът му ще го надживее. Определено е оставил белег в спомените ми! – и почуках по главата си доста изразително.

При това тя сви устни и тръгна навътре в гробището, а останалите и послушници се заредиха след нея. Видях как доктор Черитри, който я държеше за ръка, и прошепна:

– Чудак е този Лъвхарт.

Обадая Дедлок се промъкна до мен.

– Много ми харесва мечът ви, господин Лъвхарт.

– О, благодаря ви. И аз си го харесвам. Кажете ми, как е викарият?

– А, добър е. Но малко фъфли.

– Прекрасно – казах.

Обадая се почеса притеснено по голямата си глава.

– Тревожа се за лейди Кларънс. Няколко пъти се разрида по време на опелото. А е толкова силна жена. Страховита дори бих казал.

– Да, тъкмо си мислех, че ми напомня на леля ми Роузбъд.

– Наистина ли? Тя страховита жена ли беше?

– Ами уби собствените си деца и майка ми. Но много я биваше да приготвя сладкиши.

– Мили боже – викна Обадая.

– О, не се стряскайте, човече. Странното ми семейство изобщо не ми е повлияло – и размахах меча театрално.

Чудно, но той не отвърна.

– Та – казах – чувам, че си падате звездоброец.

– Да – отговори притеснено. – Може да сте чели някои от публикуваните ми трудове за теорията за пътуване във времето.

– Разбира се, баща ми много се интересуваше. Аз също. Но се чудя дали хората изобщо трябва да се месят във времето. Опасна работа е да се забъркваш в работата на боговете.

– Че защо не? Това е научен прогрес. Еволюция.

– На каква цена?

– Не ви разбирам.

– Искам да кажа, че винаги има някаква цена, господин Дедлок. Винаги. Кажете ми, някога срещали ли сте Смъртта?

– Да съм срещал? Не, разбира се. Смъртта не е човек.

– О, човек е и съм го срещал. И определено не искате да го дразните.

– Не мога да продължа този разговор, господин Лъвхарт. Говорите безсмислици. Говорите загадъчно. – И се отдалечи от мен.

Ковчегът беше бял и лейди Кларънс остави едничка червена роза на него, докато плачеше над огромната си пазва. Викарият, висок и кокалест човек с мънистени жълти очи, стоеше пред гроба. Очаквах това с нетърпение.

– Днеш е тъжен ден. Шмъртта на Елайжа Уишъл жашегна втттички ни. Дълбоко.

Езикът на викария се люшкаше в устата му.

Лейди Кларънс започна да вие.

– Знам какво и е – казах.

– Елайша беше фудошник. Шаланшлиф шофек…

Не можех да търпя повече и отсякох главата на викария с меча си; тя отхвърча към една близка надгробна плоча, удари се в нея и тупна в един плет.

Тогава се обърнах към Обадая, мечът изсвистя през врата му, главата му кротко тупна в отворения гроб.

Доктор Черитри хукна да се спасява – наистина беше ужасен страхливец, – докато комисар Солт ми се изпречи.

– Арестувам ви за убийство. Оставете меча, господин Лъвхарт. Очевидно получавате някакъв пристъп.

– Не, комисарю, не получавам някакъв пристъп. Всъщност избивам наред.

И му отсякох главата, а кръвта пръсна по мен и лицето на лейди Кларънс. Тя поне не бягаше. По-корав човек беше. Вместо това ме гледаше злостно.

– Глупаво човече такова – изплю тя. – Няма да убиеш жена.

– Всъщност съм убил няколко жени. Всичките бяха големи гадини, също като вас, мадам.

– Ти си дявол! – извика тя.

– Не, не съм дявол. Аз съм човек, който се бори за душата си.

Отсякох и главата и тя падна на колене. Целият бях в кръв. Не можех да различа сърцата от кръвта. Обърнах се да потърся доктор Черитри.

Но тогава чух лошия татко.

– Лъвхарт. – Беше глас от дълбокия мрак. Беше господин Фингърс. Беше се облегнал на една плоча и се усмихваше нежно. – Милото ми момче. Прекъсвам ли нещо?

– Не, нали не изглеждам зает?

– Реших да намина да те видя. Трябва да те пратя на една малка задача.

– Не може ли да пратиш другия си син?

– Ти винаги си ми бил любимият.

– А ако откажа?

– Ще те излапам. – Гласът му беше черна дупка в космоса. А мъртвите лежаха умълчани в гробовете си. – Добро момче. След като привлякох вниманието ти, искам да отидеш в Уитби. Намерих момичето. Момичето в старинния часовник. Искам да ми я доведеш тук.

Аз бях грешката. Аз бях краят на часовникаря. На тиктакаря. Като малка не съм и предполагала, че ще свърша в дамски часовник с инкрустирана топазена пеперуда, изложен във витрина.