Ишбел Бий - Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

Чух гласа на леля Ева като тиха сирена откъм водата: „Ох, бедната ми. Копелето му с копеле. Продал те е“. Сънят свърши. Чух как майка ми излиза от къщата, а кучето на съседите вие. Измъкнах се от леглото, застанах пред огледалото си и се заразглеждах. Още не съм похитена, помислих си, чудно ми е какво е. Бях на шестнайсет и още не бях целувана. Нито едно момче не е проявявало някакъв интерес към мен.

Само на шестнайсет съм,

има много

време.

Седях с леля Ева в градината и. Тя направи домашна лимонада и сложи нещо алкохолно в нея. Беше облечена в екстравагантна зелена рокля с голямо деколте и с гердан от фалшиви перли. Миришеше на мед и подправки. Жегата ни натискаше, бяхме две яйца в тиган, нежно цвърчащи. В ръката си държеше перо като вълшебна пръчка, потропваше по градинския стол. Мисля, че от нея би станала доста силна вещица. Избърса уста в ръкава си и ме погледна.

– Мило дете. Знаеш ли, че имам пушка?

Поклатих глава. Не знаех. Тя ме погледна много сериозно. Почувствах някаква черна магия да жужи зад думите и.

– Искам да ме чуеш много внимателно, Помегранат. Мисля, че днес ще ти се случи нещо много лошо. Чух го в сънищата. Видях го в усмивката на котките. Разчетох го в жабешкия хайвер.

Облегна се на шезлонга си и пресуши чашата с лимонада. Не знаех да се смея ли, или да се тревожа.

– Ще ме пазиш ли, лельо, с тази пушка? – казах почти подигравателно.

Тя ме изгледа. Имаше нещо извънземно в очите и, нещо от някоя далечна звезда.

– Когато той дойде да те вземе, аз ще съм с теб и ще се опитам да го предотвратя.

Помежду ни настана дълго мълчание. Чувах как вятърът се засилва над водата, как шумоли потайно. Хладен унес. Тя се прозя, махна кичур коса от очите си, усмихна се с дълбока, тайна усмивка като на крокодил и ме погледна.

– Ще ти разкажа една история за мен и майка ти, когато бяхме млади момичета в Апълдор. Искаш ли да я чуеш, Помегранат?

– Да – казах, без да се замислям.

Слънцето светеше в очите ми, замайваше ме, дори ми се доспа. И тя започна. Разказа ми историята, която много пъти беше разказвала. Разказа ми за мълниевото дърво на цветната поляна. И когато свърши, ми каза, че ще ме заведе на поляната и ще ми покаже дървото. Аз я слушах. Затворих очи и се оставих думите да ме облеят като кленов сироп, стичащ се върху палачинките със задоволителна лекота.

Когато Ева и майка ми били на десет, отишли да живеят оттатък реката, в едно сиропиталище на име „Пчелен дом“. Родителите им, моите баба и дядо, загинали при злополука. Влакът им дерайлирал от един мост, те не могли да излязат и се удавили. Ева и майка ми никога не говорят за родителите си и нямат техни снимки. Понякога се чудя дали изобщо са съществували, дали те двете не са странни жени от друга галактика, докоснати от звезден прах. Може би всичките ми предтечи са взети от други хора, снимки, които леля Ева е събрала от битпазарите и е осиновила – наредила ги е в оплетено като пъзел минало. Фалшива книга с изрезки от спомени. Чудя се кои са тези жени тогава. Може би не са хора. Може би са внучки на боговете, паднали от космоса. Тогава каква съм аз?

Леля Ева – ленива като котка, красива като огнени рози и луда като разлютена пчела – започна разказа си. На километър и половина от Апълдор има огромна поляна, обрасла с диви треви и едно самотно дърво. Дърво, което е било ударено от мълния, черно като въглен и петдесет стъпки високо. Ако сложиш ръце на кората му, се усеща топло. Като ябълков сладкиш от фурната. И миришеше. Миришеше на сироп и на кръв. Когато леля Ева и майка и били малки, идвали при дървото и си играели в клоните му. Правели магии при корените му и си пожелавали неща в тайните му дупки. То не им проговорило. Само слушало и гледало. Леля Ева каза, че оставяла тайни послания за сестра си, а понякога и подаръци. Веднъж провесила нефритена игла за коса от клоните му – висящ дар на розова панделка.

През лятото на осемнайсетия им рожден ден баща ми пристигнал в селото да продава сапун и омаял майка ми с кривата си чаровна усмивка и парфюмирани думи. Не доближавал леля Ева. Било го страх от нея, смятал я за вещица. Смятал я за една от онези жени, които са прекалено красиви за мъжете. Само богове биха я докоснали. Майка ми завела баща ми да му покаже мълниевото дърво. Той не се интересувал от такива неща. Хванал я за ръка до корените на онова дърво, обещал и хиляди неща и преспал с нея. Било бързо. На сутринта си тръгнал, а мострите от сапуна подрънквали в торбата му.