Ишбел Бий - Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

– Харесва ли ти подаръкът ми? – Тъмбълти облиза устни.

Имаше сигурно сто глави, че и повече. Луди плодове.

– Да, да. Газим до колене. Дълбоко като яйчен крем – каза брат ми и сложи ръка на раменете ми. – Преди да те оставя, трябва да направиш нещо за татко – рече и ме поведе към входа на белия ми дом. От чукчето на вратата висеше глава, очите и се клатушкаха като желе. Той отвори вратата с голям сребърен ключ. До масата в коридора седеше майка ми.

– Изрових я за теб – пошегува се той.

На масата беше постлана бяла дантелена покривка, а на нея имаше купчина сандвичи със сладко и чайник с горещ чай.

– Щастливо събиране, нали? Чай с мама – каза и ме заведе да седна до нея.

Кожата и беше зелена, очите и – замъглени. Майко. Помня те. Аз съм пукнат чайник. Разломите са дълбоки. Надушвах гнилостта и. Тъмбълти сипа чай и ми подаде сандвичите.

– Нагъвай.

Какъв странен свят, нали? Пия чай с мъртвите. Направен съм от мармалад. Усмихвам се, усмихвам се и се пропуквам, и се чупя в ръцете ти.

Олеле, изпуснах си чашата.

И той ме остави там. В наследствения ми дом, при мъртвата ми майка и просторните ми градини с отсечени глави.

Лудостта е просто дума.

Лъвхарт.

Беше на бюрото ми, когато се върнах от кабинета на доктор Черитри. Малко бяло писмо с мастилено петно като сърцелист. Опасно малко нещо.

Драги инспектор сержант Уайт,

Поканен сте – да, Вие! – на художествена изложба на Елайджа Уисъл. Всичките ви любими чудовища ще са там.

Доведете Уолнът, ако желаете.

– Полицай Уолнът! – извиках и той подаде глава през вратата.

– Да, сър?

– Изглежда, господин Лъвхарт е решил да ни помогне малко.

Мястото за вечерната изложба беше операта „Мунстоун“, уютно разположена близо до Темза. Пред вратите висяха лилави транспаранти, натежали от дъжда, а едно меко кадифено въже беше препречило входа. Пазеше го разпоредител с бели ръкавици, хванал голям черен чадър.

– Много шикозно – въздъхна Уолнът. – Често съм си мислел да се пробвам с рисуването. В рода имаме малка художническа дарба – каза и вдигна ръце. – Ръце на творец.

– На твое място, Уолнът, бих си мълчал за това – рекох и отидохме при разпоредителя.

– Добър вечер, господа, може ли да видя поканите ви?

Плъзна донякъде подозрителен поглед по поканата ни и с нежелание дръпна кадифеното въже. Отвътре сградата беше кръгла и множество рисунки красяха стените.

Оставихме палтата си на гардероба и влязохме в основната зала на изложбата, където се бяха събрали двайсетина души. Високо горе имаше балкон с изглед към основната изложба, където беше окачена огромна картина на лейди Кларънс. Беше с рокля в наситено бордо, легнала като гущер на един диван. Изражението и беше странно: смесица от превзетост и странна лукавост. Тогава разбрах защо – беше поставила ръка върху един часовник. Тайно послание за замесените, помислих си. Намеква, че има някаква власт над смъртта.

– Голямо послание е – обади се глас като камбанки до мен, обърнах се и видях господин Лъвхарт. Беше облечен в неземно зелено с червени сърца, цъфнали като прободни рани по целите му дрехи. – Тези хора, разбира се, са доста глупави. Не бива да ги съдим толкова. Малките им вълшебни часовници малко са ги побъркали.

– По каква точно причина ме поканихте тук тази вечер, господин Лъвхарт?

– В момента животът ми е малко скучен, а харесвам интересни премеждия. Да пораздвижа нещата малко. Да ви вкарам в леговището на лъва. Да видим дали някой ще клъвне.

– Колко вежливо от ваша страна – рекох сухо.

– За мен е удоволствие. Рисунките са ужасяващи, а гостите до един са мъртви. Погледнете ги, инспекторе. Хубаво ги погледнете. Намирате се в Подземния свят и пиете шампанско с трупове – каза той и очите му светеха от електричество.

Проследих погледа му към средата на помещението, където Елайджа Уисъл стоеше до лейди Кларънс, и двамата с чаша шампанско в ръка. Приличаше на котенце, все едно тя го е хранила с мляко.

– Мъртви като бити гвоздеи, всичките до един.

Продължихме тихо покрай стената и спряхме до малка поредица маслени рисунки на човешки ръце. Полицай Уолнът ги загледа, после погледна своите. Сравняваше.

– Не можете да арестувате никого, разбира се – въздъхна Лъвхарт.

– Мога да арестувам вас за убийството на Албърт Чаймс.

– Направих ви услуга, инспекторе. Отмъстих за смъртта на Дафни Уидърс. И откъде ще си вземат хубави часовници сега? Попритиснах ги. Поразтърсих ги.