Ишбел Бий - Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

Работниците вече бяха намерили керамични късове около входа; парчета, боядисани в зелено с бели фигури като вампирски зъби. Може би са крокодилски? Играх си с тях на пясъка; опитах се да сглобя пъзел от тях. Размествах ги. Картината остана неясна.

Мъже с лопати и колички се движеха по пясъка; играеха карти под сенчести шатри и пиеха кафе. Ръцете им бяха много набръчкани – пукнатини в хартия. Помахах им, един от тях също ми махна, устата му – червена дупка с два нестабилни зъба.

– Един ден – каза Голиат – ще видиш гробницата на принцесата отвътре. Ще видиш саркофага и. Баща ми казва, че е била вълшебница.

Стиснах носа му с ръка и се засмях.

– А имала ли е голям нос като твоя? – и го гушнах. Стиснах го с любов.

Заедно ходихме по пясъка ръка за ръка. Земята беше разграфена, разделена от разкопки. Пирамиди на крале ни заобикаляха сякаш бяхме фигури в настолна игра. Движехме се по квадратчетата. Внимавахме къде стъпваме.

И така, израснах в Подземния свят. Там долу нямаше усещане за време. Часовниците на Подземния свят тиктакаха, а татко излапваше секундите. Тъмбълти ми каза, че татко го е пращал на Земята много пъти, за да върши някакви неща за него. Ходил в Египет и видял гробниците на фараоните, вървял по улиците на Париж, ходил в джентълменски клубове, танцувал с момичета, облечени с паунови пера. Татко каза, че аз още не съм готов да ида в Горния свят, но съм започнал да се променям. Очите ми, които бяха сини – същия цвят като на майка ми, – бяха станали черни като мастило на сепия. Батко ми Тъмбълти каза, че съм неестествено красив. Той харесваше неестествени неща.

Татко каза:

– Имаш ангелско лице, Лъвхарт. Имаш лице, което ще разбива сърца.

Не разбирам красотата. Погледнах лицето на Тъмбълти – имаше белези от шарка. Кожата изглеждаше като овесена каша. Ако прокарам пръст по лицето му и усетя бучките му, дали щях да усетя грозота? Лицето му беше странна картина, лунен пейзаж. Кратери и ями. Виждах галактическото в него, извънземното, неизвестните дълбини.

Да израснеш в Подземния свят, беше като да потънеш в дълбок кладенец, в черни води. Губех себе си, забравях името си.

Лъвхарт Лъвхарт

Лъвхарт

Лъвхарт Лъвхарт

Лъвхарт Лъвхарт

Лъвхарт

Лъвхарт

Лъвхарт Лъвхарт

Лъвхарт Лъвхарт

Лъв лъв лъв лъв лъв

харт

харт

харт

Когато ядяхме, седяхме около масата с баща ни. Всичките четиринайсет принца. Ред до ред проклети черни очи. Ядяхме огромен кървав сладкиш. Татко режеше парчетата и изтичаше толкова много червено.

– Яжте, синове мои – казваше той. – Прекрасните ми момчета.

Ядях кървавия сладкиш, дъвчех го. Излапвах го. Растях и ставах голямо, силно момче. Ядях нещо, което не трябваше. Отравяше ме. Оглеждах братята си около масата и си мислех: „Аз съм различният“. Кръвта се стичаше по гърлото ми, дълбоко в корема ми. Колкото повече ядях храната на татко, толкова повече се променях; вътрешностите ми се превръщаха в гъста черна течност.

Чувах тиктакането на часовниците на татко – постоянния им шум. Изпълваше ушите ми, заглушаваше други звуци. Подлудяваше ме. Той ме подлудяваше. Устата ми беше пълна с кръв, главата – пълна с побъркани часовници. Година подир година. Година подир година. Блатове на торта. Аз бях червеното желе на дъното, вижте ме как се полюшвам.

Полюшвам на чинията

полюш

Помня седемнайсетия си рожден ден в Подземния свят. Татко много се гордееше с мен. Аз му бях любимият. С глава, пълна с феи. Побъркан.

Наричаха ме Лъвхарт.

Батко ми Тъмбълти щеше да ме заведе в Горния свят. Щяхме да играем. Много хубаво. Обичах игрите. Тъмбълти ми каза, че съм имал наследствен дом и просторни земи. Явно съм най-богатият човек в Англия, колко прекрасно! Татко каза, че ако играя добре, може да се върна в замъка си и да живея в Горния свят. Бях облечен с чудесно сако, цялото в червени сърцелисти. Татко ми го даде като подарък. Обичам сърца, много интересно нещо е сърцето, а и много вкусно.

– Каква игра ще играем, братко? – попитах го.

Тъмбълти си сложи черния цилиндър и червения пояс; бялата му коса стърчеше като сребърни нишки, гласът му – гущерово съскане:

– Последвай ме и ще разбереш, братче.

Върнах се в същия ден, в който бях отвлечен. Сняг покриваше земята. Ненормално време за август. Всичко беше с краката нагоре. От всички дървета около наследствения ми дом висяха откъснати глави, полюшваха се от клоните, капеше кръв по снега.