Ишбел Бий - Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

Принц номер 11 обичал да седи в гробища.

Принц номер 12 обичал да краде любовни писма.

Принц номер 13 обичал да събира зъби.

Принц номер 14 обичал да гледа звездите.

И всички били много щастливи с баща си в магичния подземен свят. И биха направили всичко, което татко им каже. Каквото и да е. Защото, ако някога откажели да го слушат, татко им щял да ги излапа на мига.

И затвори книгата. Загледах се в еднаквите си братя, с тези техни черни, остри очи, и се зачудих дали има как да стане и по-лошо.

Глупав въпрос всъщност.

Числото тринайсет носи лош късмет. Някои хора оспорват тази теория като суеверна безсмислица. Нека да им е ясно на всички. Избягвайте числото тринайсет. Това е най-гадното число.

Принцове от 1 до 12 си приличаха. Татко ги беше сътворил сам от тъмна материя и собствените си сокове. Малки, лепкави, еднакви творения. С очи на вуду кукли.

Принц номер тринайсет беше различен. Беше като мен.

И той като мен си имаше име. Тъмбълти 38 38 Търкулах, от tumble – търкулвам, и tee-hee-hee – а-ха-ха-ха. . И той като мен си имаше хоби. Обичаше да събира зъби в торбички. И също като мен татко го беше отвлякъл от земята, за да го отгледа в Подземния свят. Братята ми ми казаха: „Не ни е позволено да си играем с него“, така че попитах татко защо не, а той отговори:

– Защото той е играта.

Той спеше в черната кула, близо до стаята на татко. Номер тринайсет. Един ден се качих в кулата, за да го посетя. Исках да опозная тринайсетия принц. Стаята му гледаше към реката на мъртвите, вълна от черни плътски води, оцетена миризма. Докато моята стая беше покрита със звездни карти, в неговата капеше кръв, събираше се като ярки разцъфващи цветя около краката му. Забелязах, че кожата му беше на дупки и белязана, и луннобяла. Беше по-голям от мен и очите му бяха като ножове – можеха да прорежат плът. Имаше бяла коса, бяла като лунна светлина. Бяла като прах за феи.

– Казвам се Лъвхарт. Брат съм ти – казах.

Той ме гледаше съсредоточено сякаш разглеждаше буболечка.

– Тъмбълти. Харесвам зъби. Дай да видя твоите – и се приближи и докосна резците ми с окървавения си пръст. – С теб не сме като другите. Различни сме.

Пръстът му се движеше по зъбите ми, подобно на любовник. Мисля, че искаше да ги извади. Забих поглед в краката си. Стоях в червено.

– Защо има толкова кръв?

– Татко казва, че съм свръхнова от жестокост. Всички сме чудовища, братче мое, но аз съм най-лошият от всички – каза и извади пръста си от устата ми и ми стисна ръката. Хванах дланта му. Беше ледена, чужда. Нещо дълбоко в мен крещеше.

Убий го.

Бутни

го

от кулата.

Миришеше на спермисти неща. Знае какво си мисля, знае.

– Братче – каза той, – братче мое, толкова много искам да се опиташ да ме убиеш.

Отстъпих от него, а след краката ми оставаше кръв. Тя бележеше отстъплението ми.

Лимонено горещо. Вряхме под слънцето на Кайро. Голиат ме заведе в гробницата на принцесата, при разкопките на баща му. Входът към гробницата беше открит; пристъпих по-близо, докоснах стените с пръсти.

Усетих съскане на хладна магия.

Йероглифи. Така ги нарича Голиат. За мен са вълшебен език. Пръстът ми очерта едно нарисувано перо, навит охлюв, птица. Всяко има смисъл, всяко е дума, част от заклинание.

Над входа на гробницата имаше смайваща рисунка в черно и златно на човек с глава на черно куче. Принц чакал. Погалих го по главата.

Представих си го на каишка в Хайд Парк.

Изглеждаше ми донякъде проклет, донякъде част от някой подземен свят. Зачудих се какво би било там; дали би имало черна река, пълна с души? Или сфинкс, който да ми зададе гатанка, на която не мога да отговоря? Дали биха ми отрязали езика, биха изписали символи по стената с него? Биха ли ме превърнали в белег; биха ли ме сместили в азбуката си?

Голиат ме вдигна, за да видя знаците по тавана.

– Виждаш ли, малката, виждаш ли вълшебните буболечки?

Виждах ги, виждах как пъплят над входа към камерата ѝ. Червени петънца. Към стотина; гризяха пясъчника, ядяха структурата.

Образуваха спирали, навиваха се в себе си. Всичко беше в кръгове.

Той ме изнесе от вълшебното помещение, после седях в скута му и ядох меденки. Облизах пръсти и посочих върха на пирамидата. Към какво са се насочили? Звезда ли посочват?

Толкова много жълт пясък – под краката ни и на километри от тук. Размазан като масло. Жегата стопява всичко, превръща ме в слуз.