Ишбел Бий - Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

– И сте снимали, докато хората са умирали? – инспекторът ме зяпаше. Отново този поглед. Напомняше ми на огледало.

– Как точно да отговоря на това, инспекторе? А? Не можех да спася онези хора.

– Не сте се опитали.

– Ще ме арестувате, задето съм снимал човешката душа ли?

– Искам да погледна в кабинета ви – каза той.

И го пуснах. Прояви интерес към две рисунки и една снимка, която висеше на стената. Най-голямата рисунка над бюрото ми беше акварел с изглед от Норфък – бяла платноходка, която лениво се носеше по реката. До прозореца инспекторът разгледа друг, по-малък акварел – водно конче, затворено в буркан от сладко.

– Кой ги е рисувал? – запита той.

– Аз. Преди да уча психология, бях любител художник и фотограф. Понякога се чувствам сякаш водя два живота. – И инстинктивно докоснах часовника си. За миг си помислих, че бе видял движението ми и ме погледна с любопитство.

Продължи към фотографията зад вратата. И известно време остана там, докато я разгледа. После я откачи от стената.

– Разкажете ми за тази снимка.

– Това сме аз и Албърт Чаймс в Париж. Стоим на един мост.

– Разкажете ми за връзката си с него.

– Срещнахме се преди двайсет години в Париж. Тази снимка е от скоро след това. Той беше изложил часовниците си в една малка галерия. Бяха много красиви.

Инспектор Уайт държеше снимката като светиня.

– Нещо нередно ли има, инспекторе?

– Да – каза тихо. – Има нещо нередно в снимката. Казвате, че е от преди двайсет години, но и двамата не сте остарели. Как е възможно това?

– Наистина не разбирам какво се опитвате да намекнете. Обвинявате ме, че не съм остарял. Ще ме арестувате ли за това? – и се засмях.

Инспектор Уайт ме погледна много сериозно.

– Смятам, че тези часовници някак си удължават живота ви. Умират деца и вие сте замесен.

Седнах на дивана, предназначен за пациентите ми.

– Абсолютно нищо не можете да докажете. И сега се намерихте в много опасно положение.

Инспектор Уайт остави снимката на бюрото и си тръгна с полицая. Върнах снимката на стената и избърсах праха от нея. Албърт Чаймс ми се усмихваше, този проклет стар алхимик.

Когато Голиат ме спаси от часовника и ме прегърна силно, помня как затворих очи и не ги отворих. Мека тъмнина в главата ми, блъскане, съскащо налягане.

Овча главичка, вряща в казана. Защото светлината изгаряше очите ми; както дядо драскаше клечки, за да запали лулата си, която стискаше в големите си пръсти, в онези мръсни наденички. Пламъкът, фосфорнозелено сияние с нещо чуждоземно под него. Той плюеше на пламъка, за да го изгаси.

Това се прави с огъня,

гасиш

го.

Голиат ме беше извадил от часовника, от моя ковчег. Обгърна ме чуждоземен полъх, когато пантите изскърцаха. Бях плувала, бях се давила, бях при мъртвите, говорех с призраци. Но той ме отнесе, отнесе ме далеч. Очите ми плътно затворени. В Египет, в Египет.

Държах го за ръка под слънце, което приличаше на лимон, носещ се в небето.

– Защо е толкова ярко? – попитах примижала.

Голиат стисна ръката ми.

– За да пържи демоните.

Стояхме пред една крива дървена книжарничка в Кайро. Беше боядисана в оранжево и розово, с малки тераски и саксии с цветя като пълзящи зелени пръсти. Голиат ме развеждаше из Кайро, а бяхме отседнали у баща му, археолога – той е човек, който изравя мъртвите и намира тайни неща.

Знам, че трябва да съм с Голиат. Съшита съм в него, влакната в коремчето ми са сплетени с неговите. Ако ни разрежат, ще се разпаднем.

На улицата имаше човек с магаре, с дисаги, пълни с книги за доставка. Потупах носа на магарето. Миришеше на земни неща и топла пухкава козина. Влажен език; черни мухи бръмчат като проклети ангели около очите му. Прогоних ги с ръка. Продължихме по улицата, въздухът миришеше сладникаво на изпражнения и мед. Някаква воня като от приказките. Харесваше ми миризмата на това място, харесваше ми усещането от грамадната ръка на Голиат и черните косми по нея. Стискаше ме толкова силно в мечия си хват. Това е да се чувстваш в безопасност. Безопасността е огромен мечок, който стои до теб.

винаги

стена от мускули

страшна редица зъби

Бих казала: „Ако отново ме докоснеш, дядо, той ще те смаже с огромните си лапи. Ще схруска костите ти. Ще оближе кръвта ти от козината си. Няма да остави и следа от теб“.

Минахме покрай едно кафене, където мъжете седяха и пушеха тютюн със змийските си лули. Гледаха ни как минаваме – мисля, че цветът на косата ми привлече погледите им. Дядо все казваше, че косата ми е прекалено червена. „Дяволът обича червено“, казваше. „Дяволът обича червено и малки момиченца.“