Ишбел Бий - Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

– Зяпат ме – казах.

Голиат разроши косата ми с грамадната си ръка.

– Защото приличаш на огнено духче.

След това ме взе на ръце и ме понесе на раменете си. Надуших тютюна и горещия му, пушен бръмбаров аромат. Помахах на пушачите, които бяха облечени с дълги бели нощници все едно им се спи и се готвят да си лягат. Помислих си: „Аз съм огнено духче. Аз съм огнено духче. Аз съм огън.

И някой ще се опита да ме угаси“.

Протегнах се нагоре към лимона, носещ се в небето. Видях момчета, които шиеха шатра с вълни от цвят като паунови очи – искрящо изумрудено и тъмно морскосиньо; усмихваха се и се смееха. Голиат посочи университета и входа с резбованите листоподобни фигури. На стълбите седеше студент, който си обуваше обувката, подобна на чехъл. В нея имаше дупка и палецът му се подаваше. Продължихме по улиците на Кайро, горещи и жълти, изгорени. Бели магарета с товар, ярки птици в плетени клетки, лунни символи по вратите и кули с форма на лукови глави, които се извисяваха в небето като телескопи. Зачудих се дали в кулите има принцеси. С коса като сърма. Но принцесите в Египет биха имали коса, черна като падаща нощ. Черна като спускаща се театрална завеса. Черна като край.

Тук горе виждах мъжки глави, малки бели шапчици и цветни тюрбани. Глави, носещи се към една синя джамия. Със звездни форми, отпечатани на стените. Храм на нощното небе. Пресегнах се и докоснах вълшебните форми с ръце. Положих длан на една звезда. Отпечатък.

– Звездите ли почитат? – попитах Голиат.

– Да. Вярват, че когато умрем, се връщаме при звездите – отговори той и ми подаде няколко смокини, които излапах.

Опитах се да преброя стъпалата на храма, но числата в главата ми свършиха и стъпалата надделяха. Изпълниха главата ми и продължихме.

Двама старци седяха приведени над игра на табла; видях как местят пуловете си. Стари, с пръсти с подути стави, с бели бради, с липсващи зъби. До входа на дома им имаше гърне, наскоро изпразнено. Продължихме нататък и видях една голяма бяла птица да прелита над нас. Носеше се високо. Крилата и бяха от късчета ангели.

Това е свобода. Точно това е свободата.

Казах ли ви, че татко е мъртъв? Да, май ви казах. Носи се някъде из космоса. Космосът, онази тежка, плашеща дупка със звезди. Спомням си как нощта преди господин Фингърс да дойде в дома ни погледнах нагоре в тъмното небе – към всичкия му блясък, към целия този чудесен свят на празнота, и исках да бъда засмукан в него. И май в известен смисъл желанието ми се изпълни.

Помня, че гледах как господин Фингърс натика баща ми в египетския саркофаг от черен обсидиан в коридора. Искаше баща ми да му каже къде е старинният часовник – онзи, който беше откраднат. Баща ми плачеше – нямаше представа. Тогава господин Фингърс затвори капака и баща ми изчезна като асистент на фокусник.

Сбогом, тате.

Господин Фингърс, мъжът с черните очила и жилетката с танцуващи калинки. Някакъв вълшебен човек. Някакъв демон. Някакъв баща. Хвана ме за ръка и излязохме навън на снега. Всичко беше толкова бяло, меко като наръсена захар. Вървяхме през градината ръка за ръка, стъпките ни жвакаха в пухкавия сняг.

– Къде отиваме? – попитах.

А той се усмихна – усмивката на хиляда котки. Усмивка на ангели. Усмивка на акули. Леденостудена. Дяволски гореща.

В земята се появи една спираловидна стълба и надолу, надолу, надолу запристъпвахме в Подземния свят. Пластовете земя бяха изваяни в човешки лица, чиито изпъкнали и подути очи ни гледаха как се спускаме. Души, пленени в калта. Някои искрящи и зелени, други с очи като листа. Зелени бръмбари дълбаеха в очните им кухини и снасяха яйца в устите им. Исках да ги пипна, но господин Фингърс ме държеше за ръка и продължихме надолу във влажния мрак.

В Подземния свят една черна река се вие като змия около двореца на Краля на мъртвите. Бълбука и блещука и си представям, че отдолу има странни същества с черни резци и издути като перли очи. Дворецът на господин Фингърс е огромен и изпълнен с часовници, които звънят на всеки четвърт час. Има стаи със странни форми и причудливи резби. Като музей или мавзолей, препълнен с чудатости. Той стисна ръката ми.

– Вече си принц на Подземния свят. Тук можеш да си играеш – каза той като всеки горд баща. Той е някакъв магьосник. Той е някаква лудост.

Спалнята ми беше в една от кулите. Беше изрисувана със звезди и космос. Грамаден телескоп надничаше през прозореца като огромно око. Аз надникнах през него. Как ли изглеждат звездите в Подземния свят, зачудих се. Изглеждаха по-малки, по-далечни. Точици звездна светлина, мигащи като очи на жаби от приказките. Аз съм в Земята на мъртвите. Така те виждат звездите – от по-голямо разстояние. И от това ми стана страшно тъжно.