Ишбел Бий - Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

– Защото не харесвам тези хора. Те са чудовища. А аз знам много за чудовищата. Може би искам да видя щастлив край. Може би лично съм видял прекалено много ужаси. Вярвам, че вие също. Знаете къде да ме намерите, ако имате други въпроси. Предполагам, че можете да намерите изхода.

– Чакайте – казах.

– Да? – отвърна Лъвхарт с любопитство.

– Какво става с децата? Трябва да знам.

Господин Лъвхарт, изглежда, малко се натъжи, после изправи дантеления си ръкавел.

– Слага ги в часовниците, сержанте.

И си продължи, ухилен като ученик, и ни остави за момент слисани.

Когато каретата спря пред участъка, полицай Уолнът протегна крака.

– Дълга вечер беше. Добре ще ми дойде една биричка.

Вдигна се глъчка и един полицай дотича при нас.

– Сержант, намериха труп близо до моста Тауър.

Бъчвата беше изхвърлена на брега, потрошена и воняща на нещо гнило. От нея висеше бледа ръчичка. Двама полицаи извадиха телцето на Дафни Уидърс… Бях виждал същите бъчви в работилницата на часовникаря.

В тази част на Лондон беше ужасно миризливо. Почуках на вратата на ателието на часовникаря и зачаках да отвори. Хлопа-троп-троп. Вратата скръцна и се отвори и двамата се спогледахме.

– Здравей, Албърт. Аз съм Джон Лъвхарт, а ти си много лошо момче.

Пусна ме да вляза шаранът му с шаран – всички го правят. Запали една маслена лампа и двамата застанахме в причудливия му магазин. Бледите му очи ме гледаха внимателно.

– Защо сте тук?

– Е, не е, за да си купя часовник. Не се интересувам от неестествено удължаване на живота. Моят живот вече е прекалено неестествен. Малко съм изненадан, че заможен алхимик като теб би живял в такава помийна яма. – Той не отговори и продължих: – Но ми беше любопитно да се запозная с човек, който е бил такава бележита част от живота на баща ми. Подхранваше манията му с малките си изобретения. Той все не намираше време за мен, когато бях дете.

Господин Чаймс отвърна:

– Значи татко ви не ви е обичал достатъчно. А може би и не сте били за обичане. Късно е и съм изморен, защо дойдохте?

– И би трябвало да си изморен. И аз щях да съм така, ако бях на стотици години. Каква е тази ваша мания да живеете толкова дълго на тази земя? Кажи ми, моля те. Много бих искал да знам.

– Няма да разберете. Сега напуснете магазина ми.

– Ех, ама изобщо не е забавно така. А онзи инспектор е на косъм да те хване. Предполагам, че малките ти машини на времето няма да са от голяма помощ пред палача.

– Достатъчно лесно е да изчезна. На седемстотин години съм. Убил съм хиляди, хиляди…

Извадих малкия си сребърен пистолет и го застрелях в главата.

– Дрън-дрън-дрън. Отегчаваш ме.

Една черна котка с очи като скъпоценни камъни ме гледаше от скрина и се прозяваше. Взех я, за да си я занеса вкъщи. Панделката на врата и ми се стори особено очарователна.

Когато излязох на улицата, едно момченце ме зяпаше.

– Господин Лъвхарт? – попита то.

– Да? – отвърнах, докато галех котката. – Кой пита?

– Смърт.

– А, разбирам – стана ми интересно.

– Гледах ви с интерес, господин Лъвхарт.

– Май съм си интересен. Мога ли да ви помогна с нещо? Да ви упътя нанякъде? Изгубили ли сте се?

– Вие ангел ли сте, или дявол? – и гласът му вдигна вълни от електричество в нощния въздух.

– Още не съм решил.

И закрачих по мрачната уличка, като си подсвирквах.

Пристигнах пред лудницата точно в два и петнайсет. На стената се бяха наредили тлъсти гълъби, които наблюдаваха пристигането ми с подозрение. Портите бяха от заострени железа, мрачни и заплашителни, а оградата опасваше сградата като опашката на огромен дракон; камъните на пътеката – влажни от слузести следи. Пазачът се казваше Фъгъл 37 37 Фъгъл, от fuggle – фугълс, сорт хмел за бира. и имаше дървени зъби – нещо, което не бях виждал от доста време. Зарадва ме.

– Доктор Едмънд Черитри – представих се. – Дойдох да видя господин Ърнест Мериуърт.

Пазачът ме изгледа от горе до долу.

– А, докторът. Правехте някакво изследване. Спомних си писмото ви.

– Да, всъщност съм психоаналитик. Дойдох да проуча поведението му. Пиша книга за лудите престъпници.

Фъгъл се засмя, а дървените зъби се пързаляха в устата му.

– Дошли сте на правилното място. – Поведе ме по дълъг бял коридор, като подрънкваше с ключове. – Откакто чу лошата новина, е кротък като агънце, докторе.