Ишбел Бий - Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

Полицай Уолнът влезе в стаята малко неловко и прекъсна мислите ми.

– Сър, събрах информацията. Съжалявам, че отне толкова време да прегледам всичките доклади по случаи на изчезнали хора.

– Какво намери?

– През последната година в Ийст Енд е имало над седемдесет сигнала за изчезнали деца. Сравних числото с други райони, то е значително по-високо. Разпитах за Албърт Чаймс. Всеки месец от магазина му излизат множество големи доставки. В големи сандъци.

– Достатъчно големи, че да сложи дете вътре?

– Да, сър. С размерите на ковчег.

Рано привечер пристигнахме във впечатляващата и доста плашеща вила на лейди Кларънс. Накарах полицай Уолнът да си излъска ботушите, преди да тръгнем. Лейди Кларънс седеше в гостната в пищна лилава рокля. Над нея беше окачена огромна рисунка, която я показваше като огледало, седнала на същия диван със същата рокля. Ефектът беше, меко казано, смущаващ. Огледален образ. Двойник, пленен в рисунка. Беше на петдесет и нещо, с необичайни бадемови очи, а стиснатите и зъби бяха жълти. До нея, застанал мирно като вярно куче, седеше Елайджа Уисъл. Беше смущаващо слаб и видимо неспокоен господин с лъскава черна коса. Ръцете му леко трепереха, както беше стиснал дивана. Зачудих се как може да са стабилни, когато държи четката.

– Лейди Кларънс и господин Уисъл – казах, като си свалих шапката. – Благодаря, че ни приехте.

– След един час трябва да съм в операта, сержант. Нека побързаме – озъби се тя.

Беше ме фиксирала с поглед. Двойничката и изглеждаше също толкова негостоприемна.

– Разбира се. Бихте ли ми казали откъде познавате господин Албърт Чаймс, моля?

Тя не трепна и изглеждаше раздразнена.

– Албърт Чаймс е часовникарят ми. От него си купувам специално изработени часовници. – Подаде китката си. – Например този.

Приближих се и погледнах часовника; беше от сребро и имаше обръч от жълти цветенца от скъпоценни камъни около циферблата. Издаваше едно тихо жужене, едно деликатно бръмчене.

– А как се запознахте с Албърт Чаймс?

– Никога не съм го виждала. Баща ми си вземаше часовници от него, а аз просто продължих да го използвам за специални поръчки.

Обърнах се и погледнах господин Уисъл.

– Господине, вие също сте си поръчвали часовници от господин Чаймс, нали?

Господин Уисъл изглеждаше малко притеснен, потропваше с пръсти по коляното си.

– За какво по-точно става въпрос? Направил ли е нещо?

– Моля, отговорете на въпроса.

– Лейди Кларънс ми го препоръча, когато имах нужда от нов джобен часовник. Но никога не сме се срещали.

– Скъпи ли са?

– Много – каза лейди Кларънс с гордост. – И си струват до последното пени. Това е изкуство и той е ненадминат в Европа.

– Господин Уисъл, може ли да видя часовника ви?

Той ми го подаде и приглади косата си назад. Беше сребърен и жужеше тихо.

– Много е красив – казах. – Може ли да погледнете този списък и да ми кажете дали познавате някои от хората в него?

Подадох списъка на лейди Кларънс, която го погледна набързо.

– С шотландския дук Кембъл се запознахме на лов преди няколко години. Като изключим Елайджа, единственият друг човек, когото познавам, е бившият лорд Лъвхарт. Синът му Джон е мошеник и разсипник, доколкото чувам.

– А вие, господине? – казах и подадох списъка на Елайджа. Малките му черни очи внимателно се плъзнаха по имената.

– Чувал съм за Обадая Дедлок. Саможив човек, астроном. Срещал съм се и със сина на лорд Лъвхарт, който дойде на моя изложба в Кралската академия. Изказа се много грубо за творбите ми.

– Какво каза?

– Каза, че били своенравни безсмислици.

Полицай Уолнът се изкашля и драсна няколко бързи бележки.

– Наистина ли?

Лейди Кларънс отговори:

– Елайджа е превъзходен художник на портрети и е имал много поръчки. Той е мое откритие: намерих го, когато правеше ботанически илюстрации за един свещеник в Хоув. Забелязах дарбата му. Спасих го от живот в почти сигурна бедност в онази проклета дупка.

– В Хоув не е толкова зле. Много е хубаво през лятото – отбеляза полицай Уолнът.

– Благодаря, Уолнът – и го погледнах със сигнал да не говори. Пак вдигнах очи към портрета на лейди Кларънс. – Като истински е. Кога го нарисувахте?

Елайджа се измъчи с отговора и погледна лейди Кларънс, която отговори:

– Миналото лято.

„Защо би се колебал за датата?“, зачудих се.

– Аз лично предпочитам натюрморт, някоя купа плодове – настояваше Уолнът.

– Благодаря, полицай, сигурен съм, че никой не се интересува от мнението ви за изкуството.