Ишбел Бий - Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

Правя много красиви и също толкова скъпи часовници. Май съм донякъде сериен убиец, донякъде магьосник. В хорските очи изглеждам на около осемдесет и кретам насам-натам прегърбен. Брадата ми е дълга и бяла. Никой не подозира какво съм всъщност. На практика не ми обръщат внимание. Аз съм тапетът, винаги като фон.

Днес получих подарък, опакован в розова хартия, цялата в сърцелисти. На картичката пишеше:

Беше поочукан, а душата липсваше, но все още беше много красив часовник – толкова добър, че да го оближеш целия.

Бях го продал на баща му, който беше мой много добър клиент до ненавременното си изчезване. Бях чувал за сина му, небезизвестния господин Лъвхарт. Хлопа му дъската, казваха хората. Ексцентрик. Странен вкус към облеклото. За разлика от баща си – господинът беше интроверт с мания за машини на времето. Според слуховете бил паднал в една. А сега синът му ми пише. Интересен човек.

Довлачих часовника в задното помещение на магазина. С малко любов щях да мога да го върна до предишното му величие и да го препродам на добра цена.

Тогава на вратата се звънна и влезе един полицай, облечен много стилно. Отличаваше се от типичните представители. Лицето му имаше силни черти – голям нос и най-пронизващите ястребови очи. Придружаваше го полицай с по-нисък чин, който се бореше със сакото си и не си избърса краката на изтривалката.

– Добро утро, господине. Аз съм инспектор сержант Парсифал Уайт 32 32 Парсифал Бели, от white – бял. , това е полицай Уолнът 33 33 Полицай Орех, от walnut. . Разследваме случай на изчезнало дете и говорим с всички в района. Имате ли малко време, за да ви зададем няколко въпроса?

Гласът му беше силен и уверен. „Неподкупен“, помислих си.

– Разбира се, сержанте. Какво искате да знаете?

Какъв интересен ден. Подарък от ексцентрик и посещение от полицията.

– Момичето се казва Дафни Уидърс 34 34 Люлянка Вехна, от daphne – див люляк, и wither – вехна. , дъщеря на местен адвокат. Изчезнала е преди два дни – и ми показа нейна снимка.

Дълга руса коса, вързана с панделка. Спомних си как дойде в магазина ми да търси подарък за баща си. Спомних си как я напъхах в една бъчва и я хвърлих в Темза. Есенцията и беше в един красив ръчен часовник, който сложих на витрината; дамски часовник, украсен с пеперуда от топази.

– Хм. Опасявам се, че никога не съм виждал това дете.

Нещо в изражението на инспектора се промени. Беше светлина, минаваща през сянка.

– Интересно.

– Защо? – попитах просто.

– Майка и каза, че искала да дойде в магазина ви, за да вземе часовник за баща си, подарък за рождения му ден.

– Ами аз съм доста стар. Вече не си спомням всичко толкова ясно.

Полицай Уолнът записа нещо набързо. Аз продължих:

– Предполагам, че ако беше дъщеря на някой продавач от пазара, нямаше да разпитвате.

Инспектор Уайт ме погледна със стоманения си поглед.

– Вярно е, че ресурсите на полицията невинаги са разпределени справедливо между всички случаи на изчезнали деца, но аз винаги ги разследвам всичките, господине.

– Сигурен съм, че висшестоящите ви се гордеят с вас.

– Моля ви, господин Чаймс, погледнете пак снимката и. Може да размърда спомените ви.

Отново се вгледах в снимката. Цъкнах с език така, че да създам впечатление, че ровя из стария си мозък за някой спомен. Спомних си косата и и как миришеше на лимони.

– Не, наистина не си спомням това лице.

– От колко време сте в този магазин?

– О, сигурно петдесет години. Трябва да се пенсионирам, но толкова много обичам работата си.

– Имате ли помощник?

– Не, работя сам. Но пък имам котка – и посочих черната купчина козина с изумрудени очи, която беше кацнала на стола. – Казва се Клеопатра.

Тя беше единственият свидетел на зверствата ми и съм сигурен, че щеше да запази мълчание по въпроса.

– Как върви бизнесът? – попита Уолнът.

– Много добре, благодаря. Получавам много поръчки за ръчно изработени часовници. Някои от клиентите ми живеят в чужбина, а повечето са богати и с особен вкус. Но се случва и някой да мине през магазина ми, макар че хората в този район по принцип не могат да си позволят цените ми.

– Женен ли сте? Има ли някой, който живее с вас? – попита инспекторът.

– Напълно сам съм и за съжаление, така и не се ожених. Нямах щастието да срещна подходящата жена.

Инспектор Уайт огледа магазина с орловия си поглед и точно тогава забеляза нещо. Осъзнах, че бях направил грешка. На врата на Клеопатра имаше една жълта панделка, която бях свалил от момичето, бях запазил за спомен, а той беше я забелязал. Но това надали беше достатъчно като доказателство.