Ишбел Бий - Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

Понякога си мисля, че съм доста луд.

Понякога си мисля, че съм един особен ключ. Глътни ме и ще отключа всяка врата в теб.

Тази вечер звездите са направо невероятни. Небето изглежда сякаш е било разпорено като корем и те всичките изпадат от него. Май винаги сме наполовина в един друг свят. Когато гледам през телескопа си, все още се оглеждам за баща си. Мили татко, де да беше по-корав човек. Носиш се някъде там като ангел с немощни криле. Това не ми помага особено. Тази нощ планетите висят на въжета като театрална завеса. Трябва само да завъртя колелото, за да ги задвижа. В известен смисъл всички сме колекционери на чудатости. Аз например харесвам звезди и сърца. Господин Фингърс, от друга страна, си харесва часовници, тикитикитак.

Тази нощ ще вечеряме със специален човек. Тя е в клетка, провесена над масата. Много по-голяма е, отколкото беше, и не изглежда особено щастлива. Олеле. Дантеленият ми ръкавел се е топнал в шоколадовия пудинг – това вече е проблем. Винаги трябва да изглеждаш възможно най-добре за такива празненства. А да видите трапезарията – изглежда разкошна. С достатъчно храна за сто гости. Пир, който да засити сто демона във вечерни костюми. Всички имаме голям апетит и остри зъби. И аз съм един от тях.

В трапезарията е окачено голямо огледало. Да погледнем ли отраженията си? Само аз ли не искам да се вглеждам прекалено внимателно? И какво ме прави това, получудовище ли? Гледам ги всичките как хвърлят погледи към ястията и искат да започват. Господин Фингърс седи на стола на баща ми, разположил се е като цар. Докато истинският ми баща е изгубен някъде в космоса.

Жената Мирър ме гледа от клетката. Упоена от страхливеца доктор Черитри. Очите и са отворени, осъзнава всичко, което става. Нещо в мен иска да я погаля по лицето, нещо в мен иска да я спася, да спася себе си. Отивам до масата, за да съм близо до нея.

– Здравейте, госпожице Мирър, колко сте пораснала.

Господин Фингърс се изправя, за да изнесе речта си.

– Добре дошли, приятели.

Сто чифта очи се обръщат към него. Жената Мирър седи отпусната в клетката. Аз стоя до нея, облечен в най-кървавото си червено. Татко, демоничният властелин на Подземния свят, говори, така че всички трябва да мълчим и да слушаме.

– Много ви благодаря, че дойдохте в дома ми – започва проповеднически.

Домът е мой. Не му принадлежи. Поглеждам към доктор Черитри, който стои до мен. Този път ще го убия и няма да има възможност да избяга. Господин Фингърс продължава:

– Тази вечер, приятели, имаме една много специална гостенка. Може би сте забелязали жената в клетката над масата – и се засмива, о, колко е забавен! – Е, тя ще е нашата вечеря. Отне ми доста време да я открия. Беше преместена от египетска гробница в старинен часовник и от там – в момиче. И ето я сега. И щом бъде изядена, ще погълна душата на египетската принцеса.

Аплодисменти. Господин Фингърс ме поглежда.

– Това нямаше как да стане без помощта на сина ми, Лъвхарт.

Отново аплодисменти. Защо пляскат? Защо чувам чупещи се чаени чаши?

Упойката в нея и пречи да говори, но се опитва. Поглежда през мен като светлина през диамант. Заслепява ме за миг. Що за вещерство? Виждам лицето на майка ми отразено върху нейното. Усещам тялото на баща ми, замръзнало в космоса. При всичкия шум около мен, стоте гласа, тъкмо нейното мълчание ме кара да се вслушам.

Родих се принц в голямо кралство. Майка ми и баща ми бяха убити от чудовища. Демон ме отвлече и промени. Душата ми е черна дупка. И въпреки това жената ме кара да искам да убия всяко проклето нещо в тази къща, докато не остане голям куп трупове, а най-отгоре – господин Фингърс. Поглеждам гостите за вечеря – детеубийци, изнасилвачи, измамници, и са в дома на баща ми, в моя дом. Чувам как жената ми говори. Кара ме да си спомня името си.

Лъвхарт Лъвхарт

Лъвхарт

Лъвхарт Лъвхарт

Лъвхарт Лъвхарт

Лъвхарт

Лъвхарт

Лъвхарт Лъвхарт

Лъвхарт Лъвхарт

Тя се пресяга през решетката и ме докосва по ръката.

– Господин Лъвхарт – казва с усилие, – лимоненият кекс е малко сухичък.

– Да, така е – отговарям и вадя пистолета си.

По лицето ми се стичат сълзи. Насочвам го към господин Фингърс.

Казвам се Алфред Чаймс 31 31 Алфред Звън, от chimes – звъни, обикновено за часовник. . Имам малък часовникарски магазин в Източен Лондон, на седемстотин години съм и още не съм мъртъв. Значи въпросът е как съм успял да удължа живота си. Опасявам се, че отговорът не е приятен. Убивам деца. Затварям душите им в часовниците си. Знаете ли как изглежда душата на едно дете? Те са приказни фенерчета, малки блестящи неща. Щуращи се, искрящи и безнадеждно шантави. Храна за ангели.