Ишбел Бий - Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

Икабод гледа малко притеснено.

– Какви жестоки снимки. Надявам се, че не съм сбъркал, че ви доведох тук.

Нямаме какво да му отговорим. Тогава влиза господин Черитри, чиято кожа е бледа като моята. Брадата му е черна като гора от приказките.

– Благодаря ви, че дойдохте – казва той и поглежда Икабод, който се изправя и стисва ръката му. Говори с чуждестранен акцент, плътен и дълбок глас с нещо игриво прикрито в него.

– Благодаря ви, че ни приехте.

Господин Черитри ме доближава.

– Да започнем ли? – след което поглежда Икабод и Голиат: – Вие изчакайте тук, ако може, ще ни отнеме около час. Асистентът ми ще ви качи нещо за хапване.

И господин Черитри ме извежда от стаята, все едно ме води на дансинга.

В кабинета му има голям кафяв диван, на който ми казва да седна. Той кацва срещу мен като голяма черна птица. Изобщо не е красив, с яйцевидно чело и доста криви зъби, проблясващи, скрити в тази черна, брадата уста. Представям си, че обича да се гледа в огледалата.

Взри се в мен. Огледай отражението си.

Харесва му това, което вижда. Хипнотизира се в отблясъка. И днес аз съм неговото огледало.

Тук няма снимки на мъртвите. Само един чудат красив часовник на стената, украсен с мънички змии, виещи се като кора на портокал. В този часовник има нещо грешно, нещо неестествено. Представлява ужас, но не знам защо.

– Най-напред, няма от какво да се притеснявате. Имам опит в работата с по-особени случаи, така да се каже – казва господин Черитри, като разкрива проблясък на зъби, бели като бръснач. – Искам да се отпуснете. Дишайте бавно и дълбоко.

Правя каквото ми казва. Той гледа, кацнал на края на стола си като врана.

– Ами ако нещо се обърка?

Той се пресяга през масата, взема една розова кутийка, отваря я и ми показва шоколадови трюфели, поръсени с какао.

– Вземете един и го хапнете.

Правя го. Разтапя ми се на езика. „Интересен вълшебник – мисля си аз, – примамва момиченца в кулата си с бонбони.“

– Затворете очи, госпожице Мирър – казва той и клепачите ми се затварят като книга.

Надушвам дъха му – мента.

– Представете си, че вървите по дълъг коридор, а в дъното му има червена врата. Чувствате се удобно и в безопасност, докато вървите към вратата.

Не се чувствам в безопасност.

– Чувствате как стъпвате много леко, все едно се носите. Продължавате напред. Вратата се доближава и вече сте достатъчно близо, за да я докоснете.

Чувам как часовникът тиктака.

– Отворете вратата, госпожице Мирър.

Виждам червената врата. Чувам как часовникът тиктака. Надушвам ментата.

– Отворете вратата и ми кажете какво виждате.

Натискам дръжката и казвам:

– Виждам голяма червена пеперуда. Танцува пред мен. Много е красива.

– Какво става сега? – гласът му звучи далечен, все едно сънувам.

– Вратата се е затворила зад мен. Някой е сложил пеперудата в буркан и тя умира.

Сигурна съм, че ме гали по косата. Усещам пръстите му.

– Какво виждате сега?

– Виждам вас. Правите ми снимка, която да добавите в колекцията си. Искате ме на стената си.

Започвам да се чувствам зле. Мисля, че ще повърна. Стисвам ръба на стола, но не мога да отворя очи.

– Какво сте вие? – пита той.

– Бях затворена в часовник. Намирам се в едно момиче. Опитвам се да отворя червената врата и да изляза.

Опитвам се да отворя очи.

Усещам как някой ме вдига и ме понася. Опитвам се да извикам, но отварям уста и нищо не излиза.

Поставена съм в някакъв дървен сандък. Мисля, че съм в карета. Усещам как колелата се движат; звук от конски копита. Мисля, че ме е сложил в сандък.

Крещя „Голиат“ отново и отново. Чувам как прозорците се разбиват. Чувам изстрели.

Една птица кряска над нас и следва каретата. Голиат е. Знам, че е той.

Казвам се Джон Лъвхарт и не съм се родил проклет.

Тази вечер домът на предците ми е пълен с демони. Празнуваме. Колко прекрасно! Тази вечер избрах да се облека в червено кадифе, в тон с украсата. Има червени знамена, спуснати от зъберите, червени свещи и гъсти вулканичночервени гоблени и килими. Любимият ми цвят.

Украсата може да е по мой избор, но гостите не са. Господин Фингърс ги е подбрал до един и всички са някаква разновидност на чудовище. Поканите бяха много хубави. С изрисувани червени сърчица, като валентинки с пожелания. Сърцето е най-подходящият символ за това събиране, тъй като празненството е в моя дом, а аз съм господин Лъвхарт. Интересен символ е сърцето, нали? Целите ми дрехи са в сърца. Целите покани са в сърца. Дори бравите ми са оформени като сърца. Всяка врата отваря едно сърце. Но защо съм така обсебен от тях?