Икабод гледа малко притеснено.
– Какви жестоки снимки. Надявам се, че не съм сбъркал, че ви доведох тук.
Нямаме какво да му отговорим. Тогава влиза господин Черитри, чиято кожа е бледа като моята. Брадата му е черна като гора от приказките.
– Благодаря ви, че дойдохте – казва той и поглежда Икабод, който се изправя и стисва ръката му. Говори с чуждестранен акцент, плътен и дълбок глас с нещо игриво прикрито в него.
– Благодаря ви, че ни приехте.
Господин Черитри ме доближава.
– Да започнем ли? – след което поглежда Икабод и Голиат: – Вие изчакайте тук, ако може, ще ни отнеме около час. Асистентът ми ще ви качи нещо за хапване.
И господин Черитри ме извежда от стаята, все едно ме води на дансинга.
В кабинета му има голям кафяв диван, на който ми казва да седна. Той кацва срещу мен като голяма черна птица. Изобщо не е красив, с яйцевидно чело и доста криви зъби, проблясващи, скрити в тази черна, брадата уста. Представям си, че обича да се гледа в огледалата.
Взри се в мен. Огледай отражението си.
Харесва му това, което вижда. Хипнотизира се в отблясъка. И днес аз съм неговото огледало.
Тук няма снимки на мъртвите. Само един чудат красив часовник на стената, украсен с мънички змии, виещи се като кора на портокал. В този часовник има нещо грешно, нещо неестествено. Представлява ужас, но не знам защо.
– Най-напред, няма от какво да се притеснявате. Имам опит в работата с по-особени случаи, така да се каже – казва господин Черитри, като разкрива проблясък на зъби, бели като бръснач. – Искам да се отпуснете. Дишайте бавно и дълбоко.
Правя каквото ми казва. Той гледа, кацнал на края на стола си като врана.
– Ами ако нещо се обърка?
Той се пресяга през масата, взема една розова кутийка, отваря я и ми показва шоколадови трюфели, поръсени с какао.
– Вземете един и го хапнете.
Правя го. Разтапя ми се на езика. „Интересен вълшебник – мисля си аз, – примамва момиченца в кулата си с бонбони.“
– Затворете очи, госпожице Мирър – казва той и клепачите ми се затварят като книга.
Надушвам дъха му – мента.
– Представете си, че вървите по дълъг коридор, а в дъното му има червена врата. Чувствате се удобно и в безопасност, докато вървите към вратата.
Не се чувствам в безопасност.
– Чувствате как стъпвате много леко, все едно се носите. Продължавате напред. Вратата се доближава и вече сте достатъчно близо, за да я докоснете.
Чувам как часовникът тиктака.
– Отворете вратата, госпожице Мирър.
Виждам червената врата. Чувам как часовникът тиктака. Надушвам ментата.
– Отворете вратата и ми кажете какво виждате.
Натискам дръжката и казвам:
– Виждам голяма червена пеперуда. Танцува пред мен. Много е красива.
– Какво става сега? – гласът му звучи далечен, все едно сънувам.
– Вратата се е затворила зад мен. Някой е сложил пеперудата в буркан и тя умира.
Сигурна съм, че ме гали по косата. Усещам пръстите му.
– Какво виждате сега?
– Виждам вас. Правите ми снимка, която да добавите в колекцията си. Искате ме на стената си.
Започвам да се чувствам зле. Мисля, че ще повърна. Стисвам ръба на стола, но не мога да отворя очи.
– Какво сте вие? – пита той.
– Бях затворена в часовник. Намирам се в едно момиче. Опитвам се да отворя червената врата и да изляза.
Опитвам се да отворя очи.
Усещам как някой ме вдига и ме понася. Опитвам се да извикам, но отварям уста и нищо не излиза.
Поставена съм в някакъв дървен сандък. Мисля, че съм в карета. Усещам как колелата се движат; звук от конски копита. Мисля, че ме е сложил в сандък.
Крещя „Голиат“ отново и отново. Чувам как прозорците се разбиват. Чувам изстрели.
Една птица кряска над нас и следва каретата. Голиат е. Знам, че е той.
Септември 1888 г.
Пирът
Казвам се Джон Лъвхарт и не съм се родил проклет.
Тази вечер домът на предците ми е пълен с демони. Празнуваме. Колко прекрасно! Тази вечер избрах да се облека в червено кадифе, в тон с украсата. Има червени знамена, спуснати от зъберите, червени свещи и гъсти вулканичночервени гоблени и килими. Любимият ми цвят.
Украсата може да е по мой избор, но гостите не са. Господин Фингърс ги е подбрал до един и всички са някаква разновидност на чудовище. Поканите бяха много хубави. С изрисувани червени сърчица, като валентинки с пожелания. Сърцето е най-подходящият символ за това събиране, тъй като празненството е в моя дом, а аз съм господин Лъвхарт. Интересен символ е сърцето, нали? Целите ми дрехи са в сърца. Целите покани са в сърца. Дори бравите ми са оформени като сърца. Всяка врата отваря едно сърце. Но защо съм така обсебен от тях?
Читать дальше