Ишбел Бий - Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

Събуждам се от съня си. Викам Голиат, но звук не излиза. Само въздух. На края на леглото ми е седнало малко момче с черна коса, нежно хванало сребърен джобен часовник. Поглежда ме с любопитство.

– С теб имаме проблем – казва. Гласът му е мек като маршмелоу 26 26 Пухкав бонбон от разбита захар. .

– Кой си ти? – Изправям се и разтривам очи, за да се разсъня.

– Аз съм последната страница в книгата. Аз съм всичките краища. Аз съм събирачът на мъртвите. Аз съм бащата на времето.

– Какво искаш от мен?

Момчето завърта часовника между пръстите си.

– Длъжница си ми.

Натъпква часовника в устата ми.

Времето закъкря, мехури във вода. Разтапям се.

Когато пак се събуждам, момчето ме гледа внимателно. Очите му са безкрайни тунели.

– Притежаваш много сила. Не съм убеден, че можеш да я използваш разумно.

– Не разбирам напълно какво съм.

– Можеш да променяш времето, да го подчиняваш на волята си. Можеш да отваряш портали към други вселени. Разбираш ли колко опасна те прави това?

Не знам какво да кажа.

– Ще бъда пределно ясен. Мога да те унищожа, ако поискам. Не си над космичните закони.

И се гледаме. Часовникът в корема ми трака едва чуто.

– Може би трябва да ти благодаря, че не ме уби – казвам.

– Моля, Мирър. Беше ми много интересно да се срещнем.

Слизам по стълбите и викам Голиат. Огледалото в коридора показва отражението ми. Остаряла съм. Изгубила съм години. Вече не съм момиче, станала съм жена. Той ме зяпа, отворил уста като златна рибка. После ме прегръща толкова силно, с толкова много любов. Единственият шум е часовникът в коридора, който тихо тиктака и не мога да го чуя.

В дома на Лъвхарт гостите започват да се будят. Господин Фингърс наглася очилата си и излиза в градината, където дъждът бие по земята. Боговете го гледат отгоре.

Не съм се родил проклет, но станах нещо прекрасно злокобно.

Мисля, че днес изглеждам доста елегантен – огледалото ми показва образа на един красив мъж.

Но не го разпознавам. Може би съм аз. Може би е нещо неприятно. Много си харесвам сакото – кадифе в люляков цвят и много меко на допир. Подобава дяволът да се облича красиво.

Вървя по дългата пътека към дома на леля Роузбъд. Време е да ѝ ида на гости. В ръцете си нося огромна китка цветя, ярколилаво и оранжево, знак на милата ми обич. Тя има специално място в сърцето ми. Сърцето ми – клетка, висяща в нищото. Железен кафез. Може би е празно. Може би не трябва да мисля за такива неща.

Преминах портите с шипове на имението „Крейк“ 27 27 Пъструшка, от crake, птици от род Rallidae. . Няма демонично куче пазач на входа. Няма гатанка за отгатване.

Трябва ли да съм изненадан? Голяма бяла къща с градина без цветя. Още една празнота.

Чудя се за разговора, който ще проведем. Несъмнено ще отбележи нещо за здравето на ума ми, за родословието и за облеклото ми. Тя не обича цветя, затова подаръкът е неподходящ. Скъпа лельо, дали с теб сме един и същи вид зло?

Хлопа-троп-троп!

Покъртително грохнал на вид слуга отваря вратата.

– Дойдох да видя леля си – усмихвам се.

Тези вълшебни думи отварят вратата и влизам в обиталището и с целия си цвят и с проклетите си цветя. В дълбоко бяло пространство. Ходя по Луната.

Води ме до зимната градина, а след мен остава следа от листенца. Посещавам минотавър в лабиринта му, така че трябва да мога да намеря пътя обратно.

Тя стои права и неподвижна; една библия лежи като декорация на масичката, а във витрина до стената има препарирано кученце. Последният и любимец очевидно. Може би и за мен е приготвила витрина. Препариран и монтиран на стената. Това много би я зарадвало. Ха-ха-ха-ха-ха-ха-ха-ха-ха-ха-ха.

– Лельо – и протягам ръце към милата старица.

Тя не се трогва.

– Джон, изглеждаш абсурдно, като някакъв палячо си.

– Ех, лельо, все ме ласкаеш – и и подавам цветята, които тя хваща малко колебливо и ги оставя на малкото си бюро.

– Повърхностно.

– Знаех си, че ще ти харесат.

– Пораснал си – казва и после продължава: – Прекарваш време в компанията на дяволи. Защо дойде, Джон?

Оглежда ме хладно.

– Племенник съм ти и не съм те виждал от години. Мислех си за теб, лельо. Много – и свеждам очи.

– Винаги си бил нелепо дете. Разглезено от онзи женкар баща ти. Неблагодарно и безбожно. И онази звездобройска измишльотина, която ти подари – казва и клати глава, – казах му, че е машина на дявола. Звездобройството е небиблейско. Нечисто. Неестествено.