Ишбел Бий - Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

Икабод беше дребен човек, като птиче, с ягодоворуса коса и закачливо малко лице, пълно с въображение и доброта. Очите му са малки и зелени, с цвят на жаби. Подава ми много голяма чаша с бренди и сръчно разръчква огъня. Изтощен съм и се отпускам в големия фотьойл, покрит с шарено одеяло; усещам как чудесната топлина на пламъците ме стопля, а от брадата ми още капят капки дъжд.

– Благодаря ти, приятелю – казвам и отпивам няколко големи глътки.

– Моля, наистина няма защо. Прекрасна изненада е да те видя след толкова много години. Рядко ми идват гости, като изключим госпожа Спунс 25 25 Госпожа Лъжичка, от spoon – лъжица. , която се отбива за някоя и друга местна клюка и да ме почерпи от домашния си сливов сладкиш.

– Съжалявам, че толкова време не сме се виждали. Ти си най-продаваният автор на приказки в Англия и според „Таймс“ си национално съкровище.

Икабод ме поглежда благо.

– Имах голям късмет. Можеше да стана викарий, както баща ми искаше.

– И не си се женил?

– Бях сгоден за кратко, но тя развали годежа. Мразеше разказите ми. Нарече ги нелепици – казва той и сам си се засмива, след това ме поглежда угрижен: – Голиат, моля те, кажи ми какво е станало.

Огънят искри и трепти. Ръженът, забелязвам, има пчеличка на дръжката. А камината има резбовани танцуващи дяволчета и пеперуди. Той живее в един разкошен приказен свят. Тук няма момиченца, заключени в часовници и умиращи от глад. Няма демони. Светът му е безопасен и мек. Ако можех, щях да вкарам Мирър в неговия свят. Но се опасявам, че няма да може да я удържи.

– Голиат? – Икабод се навежда към мен. Бях се изгубил в гледане на пламъците.

– Извинявай. Много съм изморен. Ще ти разкажа какво се случи, но първо ми позволи да забравя за малко. Говори ми за разказите си. Разсей ме.

– Разбира се. В момента работя по деветата си детска приказка. Казва се „Хорас и вълшебният крак“.

– Заглавието е ужасяващо.

– Така е. Но несъмнено ще я публикуват.

– Разкажи ми сюжета.

Икабод сипва още от брендито.

– Хорас е обикновено момче с вълшебен крак. Този крак може да пораства страшно голям, така че може да разбива врати с ритник, да стъпква проклети магьосници и да носи спасени девойки. Един ден на Хорас му омръзва да има вълшебен крак, защото просто не може да си намери място на света и се чувства странен и откъснат. Та, значи, среща един магьосник, който му предлага следното: ще премахне вълшебния му крак и ще го замени с човешки, ако Хорас му помогне да отвлече една принцеса. И Хорас се съгласява и отвлича принцесата за магьосника, но се влюбва в нея и… ами всъщност дотук съм стигнал.

– Някакви идеи за края?

– Трябва да е щастлив, разбира се. Приказка е. Ти какво мислиш?

– Мисля, че ми липсваше, Икабод. А историята е ужасна.

Икабод се засмива.

– Да, така си е. Пълен ужас, то всичките са такива. Винаги съм искал да пиша криминални и детективски истории, като за Шерлок Холмс – казва и пали лулата си. – Сега готов ли си да ми разкажеш твоята история, Голиат?

– Опасявам се, че моята приказка няма да има щастлив край.

– Как мога да ти помогна да напишеш по-добър?

– Вече ми помагаш много и ще съм ти вечно признателен за това. Не ми хрумна къде другаде да идем, нито на кого другиго да се доверя.

Очите ми натежават и усещам как се унасям в сън.

Започвам да сънувам. Виждам как баща ми ми маха. Държи малко гърне от гробницата на принцесата. На него са нарисувани зелени жабки. В гърнето има сърце. Той ми го подава.

– Това е твое.

Събуждам се във фотьойла. Икабод ме е завил с одеяло.

– Добро утро – казва бодро той. – Тя още спи, но изглежда добре. – Подава ми чаша чай и донася голям поднос с дебели пухкави палачинки с масло. – Хапвай. – Така и правя. Изяждам шест и ми става по-добре. – А сега ми разкажи историята си от началото до края.

Правя го, а Икабод дълго време не казва нищо, седи със зареян поглед и дълбоко умислен. Малкият часовник звънва.

– Това, което ми казваш, е невероятно. Ти не си човек, който си измисля такива неща. – Замълчава за малко. – Вярвам ти. Но трябва да ми кажеш: винаги ли си могъл да се преобразяваш в животни?

– Не – казвам.

– Как тогава?

– Мирър ме промени. В деня, в който я спасих от часовника, тя ме прегърна толкова силно, толкова силно. Стисна ме. И тогава го усетих, нещо премина между нас. Някакъв вид магия. Тя ми даде тази сила, за да мога да я пазя.

И хапнах последната палачинка. Погълнах я все едно беше главата на господин Фингърс.