Ишбел Бий - Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

Аз съм жена дете. Гледам отражението си в огледалото в коридора на Икабод. Висока съм. С лице чисто и бяло. С коса къса и ярка като огън. Чертици като паяжини по лицето ми, крехки белези на прехода ми. И поглеждам Голиат, моя закрилник. Сега нещата между нас трябва да се променят.

Любовта между нас – нова и ярка, и плашеща. Сега аз трябва да го закрилям. Докосвам лицето му с ръце. Бледите ми длани до тъмната му кожа и голямата брада. И знаем. И двамата знаем и ни е страх.

Тримата седим във влака за Лондон. Нося зелена рокля и ръкавици, които Голиат ми купи. Усещам я мека и чужда по тялото ми. Това е зеленото на жабите и приказките. Навън вали, широките черни, сгъстяващи се реки блестят като змийска кожа. Чадъри се отварят като черни крила, докато капките бият по земята. Светът става вода.

Икабод чете „Таймс“, стиснал го е като свят пергамент, а Голиат е хванал ръката ми. Влакът пухти като кораб влекач сред кентската природа, буйна и хълмиста като вълни. Отиваме да видим познат на Икабод – хипнотизатора и психоаналитик господин Едмънд Черитри 30 30 Едмънд Череш, от cherry tree – черешово дърво. . Смята, че той ще може да ми помогне.

– От колко време познаваш този човек? – пита Голиат разтревожен.

– От около година. Срещнахме се на едно представяне на книга. При един и същи издател сме. Странен човек е, но се интересува от необичайни пациенти и има дарбата да им помага. Има славна репутация и мисля, че положението на Мирър силно го заинтригува и много иска да я види. – Икабод се връща към вестника и преглежда заглавията. – Скотланд Ярд още не може да хване Изкормвача. Абсолютен срам. Опасявам се, че това ще свърши много лошо.

– Смятат, че е месар или хирург – казва Голиат.

– Мисля, че не знаят какъв е – въздъхва Икабод.

Голиат казва тъжно:

– Очевидно е побъркан.

Мисля си за мъртвите жени на Джак Изкормвача. Представям си ги легнали на маса и поднесени за вечеря. Представям си го него с нож и вилица в ръка и кърпичка, деликатно поставена в скута.

– Ами ако не е луд? – казвам аз.

– Тогава значи живеем в някакъв ад – казва Икабод, оставя вестника и се заглежда през прозореца към света, потъващ във вода.

Влакът пристига на гара Виктория, перонът гъмжи от хора, плувнал в сажди и пара от локомотивите като тенджера. И излизаме навън, в огромните ръце на Лондон, в столицата на света. Лицата на тълпите са като странна рисунка. Една старица продава цветя на улицата; няма зъби и ме зяпа. И усещам празнотата. Един човек удря едно дете с опакото на ръката и после плюе; пара се издига от улиците, разпукват се. Готови да се пръснат. Под Лондон има нещо червено. То е червеното на цветята на египетската принцеса, червеното на Джак Изкормвача, червеното на художник, който размазва маслена боя по платното. Има го и по моите ръце. Сигурна съм.

Офисът на господин Черитри е близо до гарата и се стига пеша. Надушвам господин Фингърс, той е под смога и вонята на конски изпражнения, под сенките и нечистотиите. В тъмните ъгли, крие се и чака. Мирише на нещо горящо, като панделки, хвърлени в огъня. Мисля, че го надушвам по себе си. Не съм сигурна дали разбирам страха. Вече не знам какво е. Но все пак знам, че трябва да ме е страх. Знам как мирише. Това е вълкът в онези приказки, които Голиат ми чете. Това е Джак Изкормвача. Това е тъмната дупка в устата на онази старица. Навсякъде около мен е. Аз съм в рисунката. В червения свят.

Спираме пред една много спретната къща на оживена странична улица. Въздухът мирише на пушек, виси като воал, прикрива нещо, небето бяло като креп, прострян върху лицето на слънцето.

Когато влизаме в дома, ни посреща асистентът на господин Черитри, млад и красив мъж, който ни води нагоре към чакалнята. Чиито стени са покрити с обрамчени спиритуалистични снимки, които изобразяват човешката душа, която напуска тялото в момента на смъртта. Едновременно страховити и пленителни; проследявам ги с очи из стаята: възрастна жена, лежаща по лице в снега, струйка ектоплазма се издига като пара от тялото и; войник на бойното поле, оцъклени очи и отново струйка душа, която излиза. Над главата на Голиат – три сестри, които са изпили отрова, докато пият чай, седят отпуснати в столовете си, странна гъста светлина се оттича от тях и се носи към тавана. Седим в гробница, седим на малка мъртва планета. Мъртвите, уловени в снимки като духове, виещи се в бутилка. И все пак има нещо грешно в снимките, нещо нередно. Нещо празно.