Ишбел Бий - Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

– Това ли е всичко, сержанте? – изгледа ме тя.

– Един последен въпрос. – Подадох и снимката. – Някога виждали ли сте това момиче?

Лейди Кларънс я погледна.

– Изглежда съвсем обикновена. Не, не съм, коя е тя?

Подадох снимката на Елайджа и той бързо ми я върна.

– Не.

– За какво е всичко това, сержанте? – настояваше лейди Кларънс.

– Едно момиченце е изчезнало.

– И какво общо има това с нас и господин Албърт Чаймс?

– В момента само събираме информация.

– Но очевидно смятате, че има връзка – рече Елайджа и докато го каза, погали джобния си часовник. Направи го дискретно, но жестът прикова погледа ми. Погали го сякаш с обожание, дори сексуално. Тогава разбрах, че някак си бяха замесени. Но все още нямах доказателства.

– Ще ви оставим да се насладите на операта – казах и си сложих шапката. Очите на портрета ме проследиха на излизане, а слугата затвори вратата зад нас доста рязко.

– Какво мислите, сър? – попита полицай Уолнът. – Художникът е голям перко.

– Знаят какво е станало с нея.

Взехме такси до жилището на Обадая Дедлок, който живееше в една по-тъмна част на града, близо до голямо гробище. Отвън домът му беше доста занемарен. Почуках силно на вратата, докато не ми отвори един пълен господин със смокинг от червено кадифе и тюрбан. Беше рижав, а лицето му беше едро, бяло и отпуснато.

– Очаквах ви – каза той и влязохме в една много слабо осветена стая. Самата къща беше в безпорядък, с провиснали тапети и миши изпражнения по килима. На дивана лежеше препарирана кобра, а различни карти и графики на планети бяха пръснати по пода. В една съседна стая един огромен телескоп се беше вгледал в нощното небе, а подът беше отрупан с празни чинии с късчета храна; чувах как мишките цвърчат и притичват насам-натам. – С какво мога да ви помогна, господа? – Поне беше любезен.

– Познавате ли господин Албърт Чаймс?

– Не го познавам лично, но си купувам часовници от него. Препоръчаха ми го горещо преди няколко години.

– Кой ви го препоръча?

– Брат ми Натаниъл, който живее в Индия.

– В списъка е, сержант – добави полицай Уолнът.

– Списък ли? – отвърна Обадая.

– Списък с клиентите на господин Чаймс. Погледнете го, моля, и ми кажете дали познавате някои от тях.

Тлъстите ръце на господин Дедлок хванаха листчето.

– Като изключим брат ми, знам само господин Лъвхарт, макар че никога не сме се срещали. Не общувам много с хора. Саможив човек съм и съм отдаден на работата си.

– Която е…?

– Изучаването на Слънчевата система, подредбата на планетите, звездите. Написал съм много научни статии по въпроса, до една публикувани.

– Може ли да видя часовника ви? – попитах и посочих към плота над камината, където стоеше часовник с нарисувани съзвездия и със същото тихо жужене.

– Какво прави часовниците му толкова специални? – попитах.

Господин Дедлок изглеждаше малко изненадан от този коментар.

– Уникални са.

– С какво по-точно?

От този въпрос му стана много неудобно и отговори прибързано:

– С изработката, разбира се.

Извадих снимката на изчезналото момиче.

– Виждали ли сте я някога?

– Както ви казах, не се виждам с никого. Вие сте първите ми посетители от месеци, като изключим доставчиците.

– Имате впечатляващ телескоп.

– Благодаря. Може да се каже, че съм воайор на космоса – каза и сам си се засмя.

Уолнът си записа коментара и се почеса по главата – не беше сигурен какво означава. Очите ми търсеха из картите със съзвездия на Обадая. Някои от тях изглеждаха сякаш са на стотици години, красиво нарисувани на ръка, на жълта хартия, която се гънеше по краищата. Разпадаше се. Часовникът иззвъня, зъбните колелца в мозъка ми се завъртяха и казах думата „време“.

– Моля? – отговори Обадая.

– Осем и трийсет е – каза Уолнът.

Впих поглед в господин Дедлок.

– Вярвате ли, че човек е способен да манипулира времето?

– Разбира се. Времето е къща, пълна със затворени врати, инспектор Уайт. Човек е вечно на стълбите и се движи в една посока. Нужен е само шперц, за да отвориш всичките стаи.

– Братовчед ми се катереше по улуците, разбиваше някой прозорец и отмъкваше сребърните прибори. Веднъж намери огънат черпак – каза Уолнът услужливо.

– Това е метафора, ряпо тъпа! – викна Обадая.

Благодарих му за отделеното време и го оставих в меката тъмнина, където само цъкащото жужене на часовника му му правеше компания.

Последното ни посещение тази вечер беше в дома на Лъвхарт на края на Лондон. Полицай Уолнът яде сандвичите си в каретата. Сирене и кисела краставичка. За Уолнът храната беше най-голямото щастие в живота.