Ишбел Бий - Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

– Не, пазих го. – Подаде ми чаша. – Ще ида да го донеса.

И излезе от стаята.

Отвън една проскубана бяла стара котка се излежаваше в билковата градина; имаше очи зелени и дълбоки като на демон. Почесваше се лениво под розмарина. Аз отпих от чая и се замислих за още една бисквита.

Фред се върна с кутията, която беше облицована в гладко черно кадифе и украсена с голяма червена панделка, както я беше описал. Остави я на масата.

– Човекът каза ли ти нещо?

– Не, само ми подаде кутията и се усмихна. Забелязах, че имаше много болна кожа.

Развързах панделката, пуснах я настрани и вдигнах капака на кутията. Вътре имаше десет идеално запазени млечнобели човешки зъби, както и визитка.

Фредерик изглеждаше ужасен и отстъпи назад.

– Веднага махни това нещо от тук.

Изпълних желанието му и се отървах от кутията. Извървях половин километър от приората до малък каменен мост, пуснах гнусния подарък във водата и гледах как бе отнесен от течението. Ръцете ми бяха свити в юмруци и се потях, а сърцето ми се усещаше все едно беше смазано.

Когато се върнах в приората, той очакваше обяснение. Наистина ми се гадеше. Пак седнах на стола в кухнята, докато той стърчеше над мен разярен.

– Искрено съжалявам – казах, подпрял глава в ръце. – Нямам представа защо се е случило.

– Ти си полицай, Голиат. Сигурно имаш врагове – мърмореше Фред. – Кого си ядосал?

– Не знам. Досега не са ми пращали зъби.

Чу се шум от копита и двамата се спогледахме. Отидохме на вратата, а отвън бе спряла кървавочервена карета, а кочияшът, младеж с яркооранжева коса, се приближи предпазливо.

– Аз съм господин Фоксхол 49 49 Окоп, от foxhole – букв. лисича дупка. . Дойдох да взема инспектор Хъни-Флауър. По покана на почитаемия господин Тъмбълти.

Усмивката му беше малка и проклета.

– Не се качвай в тази карета – викна Фредерик и ми препречи пътя, след което лошо изгледа Фоксхол. – А колкото до вас, господине, не желая да виждам противните подаръци на господаря ви.

Фоксхол отстъпи и измърмори нещо едва чуто. Сложих ръка на рамото на Фредерик.

– Пусни ме да се кача. Трябва да разбера какво иска.

Фоксхол отвори вратичката.

– Скачайте вътре, господине.

Фредерик ме изгледа.

– Ти луд ли си? Каква власт имат тези хора над теб?

– Моля те, Фред. Довери ми се. Изпрати телеграма на инспектор сержант Уайт. Уведоми го какво е станало.

– Ще го върна преди полунощ, господине. Също като Пепеляшка – засмя се Фоксхол.

– Ще го върнете и още как! – рече твърдо чичо ми и се обърна към мен. – Ще те чакам.

Качих се в каретата, която беше тапицирана с червена коприна. Фред гледаше след мен. Изглеждаше много разтревожен.

Потеглихме по красивия червен път от приората, докато черната кутийка нежно се носеше по течението, по сребърните ноти на водата.

Возихме се около час, докато слънцето се спускаше – портокал, разтапящ се в плоския като тиган пейзаж. Фоксхол мълчеше и от време на време ми хвърляше поглед с онези любопитни черни очички.

Най-накрая каретата спря. Небето отвън беше мастилено черно и обсипано със звезди. Фоксхол отвори вратата.

– Къде сме? – попитах.

Устата му беше като процеп на пощенска кутия.

– На вечеря.

Стояхме на голямо, равно поле. На средата имаше маса, наредена за вечеря, със запалена свещ и бутилка червено вино. Над нас висеше тежка, пълна луна и огряваше с луминесцентна светлина; всичко изглеждаше като театрален проспект. На масата седеше млад и строен господин, облечен с елегантно вечерно сако; беше оставил цилиндъра си на земята. Когато се приближих, той стана и погледите ни се срещнаха. Лицето му беше бяло като лунно сияние, с черни очи и кожа, белязана от шарка. Косата му – бяла като звезден прах. Изглеждаше наполовина фея, наполовина демон.

– Добре дошли, Голиат Хъни-Флауър.

Говореше тихо и ми махна да седна, докато той сипе виното. Фоксхол се върна при каретата. Зачудих се на чие поле седим и дали някой кисел фермер щеше да се появи изведнъж с пушка в ръка, след като е видял двама господа да вечерят. Може да си помисли нещо лошо.

– Харесаха ли ви зъбите?

Отпи от чашата си. За момент се замислих дали е напълно ненормален.

– Какво искате от мен, господин Тъмбълти? – Въздържах се от виното.

– Интересен сте ми, господин Хъни-Флауър.

– За какво изобщо приказвате? – Започвах да се ядосвам.