Ишбел Бий - Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

Къщата ни беше богато украсена, но мрачна триетажна сграда близо до Хайд Парк, към който гледаше стаята ми. Гледах пешеходците и си измислях начини да им взема зъбите. Може би се чудите защо имах такава мания по зъбите. И аз често съм се чудил и наистина нямам представа. Не мога да ви отговоря. Първият ми спомен за зъби беше с дядо ми. Бях седнал на коляното му, с лице близо до устата му, която беше покрита с тънки сиви косъмчета. А зъбите му бяха огромни и жълти, животински ужасии. Резци като на саблезъб тигър. Помня как си мислех: „Ще си отхапе от мен“.

А сега се чудите дали имам тези екземпляри в някоя от тъмните кутийки, нали? Ами отговорът е „да“. Винаги са били моята гордост. Не го убих. Умря спокойно във фотьойла си. Аз само ги извадих по-късно.

Но нещата се променят, както винаги, и след петнайсетия ми рожден ден животът ми се промени драстично.

Баща ми беше в Африка за няколко месеца, където ръководеше добив на диаманти, и една вечер се върна неочаквано с ужасна треска, с циреи по лицето и тялото, с халюцинации, потен. Докторът му забрани да излиза от стаята си, но вече беше късно.

На следващия ден и майка ми прихвана болестта, след това и аз. Баща ми умря с писъци на третия ден. Освободихме слугите. Докторите не можеха да направят нищо; не можеха да разпознаят болестта. Лежах в стаята си и чувах как майка ми плаче в съседната, как умира. През нощта се спомина и аз останах сам. Не исках да умра. Не исках да приключа. Все ми се струваше, че виждам дядо си да седи в ъгъла на стаята и да ме гледа с беззъба усмивка. Миришеше на сварени карамелови бонбони. Мисля, че с удоволствие ме гледаше как умирам. Мисля, че тихо се смееше.

И казах на глас:

– Казвам се Ебенизър Тъмбълти и ще сключа сделка с всеки ангел или дявол, който спаси живота ми.

Не получих ангел. Но и не очаквах такъв. Той се появи и застана до леглото ми с черните си очилца и се представи като владетеля на Подземния свят.

– Интересно нещо си ти, Ебенизър – каза, както се беше облегнал на гардероба.

Едва си държах очите отворени; в стаята се образуваше мъгла, тъмна и опушена. Дядо ми беше изчезнал.

– Май ще е най-добре да дойдеш с мен. И не се притеснявай, не хапя – каза той с усмивка.

Аз съм фокусник. Аз съм колекционер на редки артефакти, особено зъби. И имах един особен артефакт, който исках да продам. Душа. Много рядка душа. Държах я в красив буркан. Тя беше тънка синя ивица, завихрена и къкреща. Беше ми тъжно, че се разделям с нея, но имах нужда от други неща.

Посетих часовникаря Албърт Чаймс. Удължителя на животи, убиеца на деца. Исках да направим размяна. Душа срещу зъби, душа срещу зъби, душа срещу зъби… зъбченца.

– Добро утро, Албърт – казах и свалих цилиндъра си. Той изглеждаше напълно ужасен и това ме зарадва. Аз може би бях единственото нещо, което го плашеше.

– Какво правите тук, Тъмбълти?

И преди бях търгувал с него, знаеше какво харесвам.

– Имам нещо за продан. Нещо, което може би ще те заинтересува – казах, извадих буркана от джоба на сакото си и му го подадох. Очите му грейнаха, хипнотизирани от съдържанието.

– Душа.

– Много необичайна душа – отвърнах.

– Как се сдобихте с нея?

– На една египетска принцеса е. Прекарах известно време на едни разкопки в Кайро. Гробницата и беше изрисувана с червени цветя. Душата и седеше в малък съд и чакаше да бъде прибрана.

– Тази душа не е човешка. А нещо друго – измърмори Албърт и леко я разклати. Беше развълнуван. Виждах, че ръцете му треперят.

– Да, била е необикновена. Може би на вълшебница? Сложи я в някой от часовниците си.

И тогава погледът ми се спря на един висок, красив старинен часовник с резбовани калинки, който стоеше в задния край на магазина.

– В нещо подходящо. Като онова – и го посочих.

– А какво искате в замяна?

Усмихнах се.

– Зъби. Зъбите на децата. Трябва ми приличен брой.

– За какво са ви зъбите? – Изглеждаше отвратен.

Изсмях се гласно.

– Имаш дързостта да ме питаш за какво са ми детски зъби, а ги убиваш и пъхаш душите им в часовници. Дай ми зъби, Албърт, нали си добро момче, и душата е твоя.

– Така да бъде – изхриптя той и се споразумяхме. – Как да ви изпратя зъбите?

– Прислужникът ми Фоксхол ще дойде и ще ги вземе. Трябва ми голямо количество.

– Разбира се, но ще ми трябва известно време, за да го събера. – И се вгледа в душата като ученик, загледан в буркан с бонбони. – Прекрасна е – въздъхна.